През деня само потегляш, но пътешествието започва през нощта.

Неизбежно в разгара на лятото погледът на повечето хора е обърнат към морето. Читателите обичайно не правят изключение, а напротив, подсилват (и подсоляват) емоциите с подходяща книга. В моя случай отдавна бях набелязала поредното заглавие от муминската поредица на Туве Янсон, а именно "Татко Мумин и морето" (издадена от "Дамян Яков", в превод от Анелия Петрунова).
Началото на поредната ми среща с Муминтрол и неговото семейство e насред морния август и онова типично нищонеслучване по това време на годината. Битовизмите, в които е потънал всеки един от тях, преобръщат "колата" на татко Мумин право в "кризата на средната възраст". Отличният семеен балансьор в лицето на мама Муминка открива изход в едно-единствено решение, с което да бъде удовлетворен мъжкият порив за закрила и приключение – семейството "да хване гората", като поеме на път към най-най-отдалечения за архипелага остров. Това място най-вътре в морето с фара на татко Мумин, те припознават като своя нов дом. Без да му мислят изобщо, стягат багажа набързо и скоро татко, мама, Муминтрол и малката Мю се озовават в "Обетованата земя".
Още по пътя обаче не липсват предупреждения и хладен повей. От всички истории от поредицата, които съм чела до момента, това е първата, в която мумините се изправят пред предизвикателство по своя воля. Това е и тази, която ми навява най-мрачно, тягостно и обречено усещане. За това допринасят и типичните за Мю изказвания, че нещо (лошо) ще се случи, същий Пандемониум. Та, ако някой просто ми беше дал тази книга от нищото, без да знам, че е за деца, като нищо щях да попритрепервам. За крийпи усещането заслуга несъмнено имат и Мората с печалния ѝ вой и вледеняваща следа, мистериозният рибар, липсващият пазач на островния фар и още куп детайли от живата и неживата природа.
Дали в крайна сметка се случва нещо (лошо)? Не и приключението, за което съм се подготвила със заглавие като това. Въпреки това събития не липсват, а влиянието върху всеки един от героите е голямо, изключая малката Мю с нейната забележителна резистентност, на която неколкократно се обръща внимание в книгата. Характерният за мумините уют е крайно нарушен с пристигането на негостоприемния остров, но само за да се изгради наново домът в пустошта. Обикнах тази история с цялата ѝ мъдрост още от самото начало, за да ѝ се насладя пълноценно до самия финал.

 "Понякога трябва да се ядосаш - дори и най-малкото животинче има право да се ядоса. Но той не се ядосва по правилния начин - не фучи, а се затваря в себе си."

"Можехме да потеглим още след закуска, но нали разбираш, в този случай трябва да изчакаме залеза: едно голямо заминаване е толкова важно, колкото и първите редове на една книга. Те определят всичко. [...] Една лодка в нощта е нещо прекрасно. Така трябва да се започне новият живот - със запален ветроупорен фенер на върха на мачтата, докато брегът изчезва в тъмнината зад теб, а целият свят спи. Да пътешестваш през нощта е по-хубаво от всичко друго на земята. "

"Едно семейство се нуждае от толкова много неща, за да може да преживее и един ден по правилния начин."

"Толкова е странно, че хората могат да се чувстват потиснати и гневни, защото живеят добре."

"Много обичайно явление е проблемите да се разрешават, докато спиш. Главата ти работи по-добре, ако я оставиш на мира."

"Беше приятно да тръгнеш и да имаш нещо за вършене."

"Всичко веднага става истина, никога не знам дали хората говорят сериозно, или се шегуват с мен."

"Как ли го постига? - помисли си Муминтрол. - Винаги прави каквото ѝ се иска и никой не възразява. Тя просто го прави."

"Беше много удовлетворяващо да хвърлиш мрежа [рибарска - б.м.] - мъжествена и спокойна работа. Нещо, което се върши за семейството."

„Колко е вълнуващо, да живееш! — помисли си Муминтрол. Всичко може да се обърне с главата надолу без никаква причина. Стълбата изведнъж става красива, a полянката става нещо, за което вече не искам да мисля. Просто става така - не знаеш защо.“

"С чистене тя почти не се занимаваше, защото тук — толкова навътре в морето почти нямаше прах, а чистенето като идея не трябва да се прекалява. Що се отнася до готвенето, то върви доста бързо, ако готвиш без да си създаваш главоболия. Така дните се удължаваха, но по неправилен начин."

"— Утре е нов, дълъг ден — каза мама Муминка.—Изцяло наш от началото до края. Нали това е приятна мисъл?"

"Но да не знаеш дали е неделя или понеделник е направо непоносимо — никой не може да живее така."

"Жалко е, че майките не могат да потеглят нанякъде, когато им се прииска, и да спят навън. Точно майките биха имали нужда от това понякога."

"Май не е възможно да се нарисува друго, освен онова, което му се иска на човек."

"Майките не изчезват току-така. Сигурно си седят в някое ъгълче, само трябва да ги потърсиш."

"Той беше невероятно поласкан, че баща му разговаря с него за големи важни неща, и се напрягаше неимоверно да разбере за какво става въпрос."

 Нощите през юни никога не са страшни.

След като прочетох "Омагьосана зима" от Туве Янсон преди половин година, си обещах цялата поредица за муминтролите, издадена в България от "Дамян Яков", да стане част от домашната библиотека през някой от следващите книжни панаири. Речено-сторено. Дали беше редно да спазвам последователността на книгите, зададена от Туве, или да създам свой собствен порядък на четене? Според оригиналната последователност заглавията са: „Малките тролове и голямото наводнение“, „Татко Мумин и морето“, „Цилиндърът на Магьосника“, „Омагьосана зима“, „Невидимото дете“, „Тайнството на юни“, „Кометата идва“, „В края на ноември“ и „Мемоарите на татко Мумин“. Със зададения начален тон обаче вече нямах ни най-малко намерение да спазвам външни правила, затова и когато започна месец юни, вече знаех, че следващата ми книга ще е именно "Тайнството на юни", в превод от Анелия Петрунова.
Неизбежно е да не сравнявам настоящата си среща с мумините и предходната. И тук предизвикателствата на природата са в основата на сюжета. Докато в "Омагьосана зима" суровият сезон е надвиснал в цялото си достолепие над героите през по-голямата част от книгата, в "Тайнството на юни" бедствието присъства на заден план, повече със своите последствия. Кротувал доскоро вулкан се пробужда, но не той е основната беда, а последвалата голяма вълна, която залива муминската долина. Наводнението налага спешна евакуация на муминското семейство, което приема изключително философски и без драми необходимостта да напусне дома си. Мумините, заедно с още няколко приятелчета, се озовават "на борда" на нова къща, която се оказва повече от любопитна. Спирам с коментара са нея дотук, защото каква ще се окаже тя, е ключово за по-нататъшното развитие.
Докато в "Омагьосана зима" основен герой беше Муминтрол, тук се радвам още на компанията на татко Мумин, мама Муминка, госпожица Снорк, дъщерята на Мюмлата и малката Мю, Мисата и Хомсчето, които заедно се отправят на "пътешествието" по вода. Всеки от тях носи специфичен и яркоизразен характер. Удоволствието става пълно, когато към средата на книгата съвсем ефективно се появява легендрарният Снусмумрик. До този момент само съм "слушала" за него, но с действията не разочарова, а напротив, потвърждава култовия си статут в представата ми. "Интригата" пък се заплита (и разплита) благодарение на старата театрална мишка Ема, Филифьонката, Хемулът полицай и малката хемулка. Добавете към всички тях и едни 24 лапета и, както се казва, какафонията става пълна.
Напредвам по страниците на книгата бързо. Докато в "Омагьосана зима" се случва поредица от независими събития, тук текат няколко сюжетни линии, които вървят към обща развръзка и това много ми допада. Философските прозрения са една идея ограничени, но екшънът е върхът.

• "Татко Мумин се обърна към семейството си и каза:
   - Мисля, че ще оцелеем.
   - Естествено, че ще оцелеем! — отвърна мама Муминка. - Седя тук и чакам новия ни дом. Само злодеите изпадат в беда."

• "Толкова много неща не разбираме! - каза си мама Муминка. - Ho защо пък да трябва всичко да ти бъде точно така, както си свикнал?"

• "През целия си живот Снусмумрик беше копнял да може да маха табели, които му му забраняват забраняват всичко, което обича, и сега тръпнеше от нетърпение и очакване. Започна с "Пушенето забранено". После се нахвърли върху "Забранено седенето на тревата“. След това налетя на „Смехът и подсвиркването забранени“, а после изчезна табелата ,Забранено скачането на два крака."

• "Всъщност - каза тя бавно - може би изобщо не е необходимо да ги каня, ако на никой от нас не му е приятно?"

• "Театърът е най-важното нещо на света, защото там показват на хората какви биха могли да бъдат и какви копнеят да бъдат, въпреки че не се осмеляват, а също и какви са в действителност."

И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да "губят" паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да cе скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи, ако щеш, „времеубежища.“

Обичайно не се хвърлям в четива от злободневието. Когато обаче романът "Времеубежище" от Георги Господинов, Издателство "Жанет 45", беше номиниран в английския си превод за наградата Booker малко по-рано тази година, нямаше как да остана равнодушна. Поводът беше повече от добър за първа среща с автора и бях уверена, че си заслужава да бъде в библиотеката ми. Взех си книгата, а междувременно тя премина в краткия списък за приза. Тогава вече не издържах и макар да я планирах за по-нататък – започнах я. Каква радост беше да напредвам по страниците и когато сутринта на 24 май се събудих, да науча новината за отдадената почит към творбата на Георги Господинов в превод на Анджела Родел. И аз, като мнозина други читатели, споделях дълбоко вълнението от момента, в който сякаш всеки един от нас е получил частица от тази награда, в противовес на вечното ни нашенско чувство за недооцененост.
Книгата е съставена от няколко части, които макар и обединени от общ сюжет, са различни и провокират у мен букет от чувства и размишления. Особено философска е постановката в първата от тях, с множество препратки към "Вълшебната планина" от Томас Ман, която, апропо, излезе съвсем наскоро в ново издание от ICU. "Саундтракът" също е по моята част с песни на The Beatles и още повече на The Doors. Без да се споменава, но е неизбежно в главата ми да не зазвучи и българската "1968" на група Ревю. Бунтовната година неотменно присъства в целия роман наред с още бележити случили се и неслучили се събития през последното столетие в Европа, в България и в личен план.
Втората част е кратка прелюдия към по-нататъшното развитие на сюжета. От клиниката за минало на Гаустин, която повлича крак с успеха си, преминаваме на национално ниво, където откриваме добре познатия ни посттравматичен стрес от годините на социализъм, преплетен с болния национализъм. Тази част буди противоречиво отношение у мен, защото цикленето в соц темата понякога ми идва в повече, като на човек непреживял лично тегобите на времето. И двете  любими мании на българина обаче са право в десетката с цялата им изроденост. Финалът е може би естествен, но твърде абстрактен за личната ми нагласа в момента, за да му отделя дължимото внимание, и през него преминавам набързо.
Много хора се изкушиха да дават оценки за романа, особено сега, когато стана препопулярен. Аз рядко давам такива, съвсем никак под формата на брой звездички. Но много се постарах да изчета романа, отдадена на самия него, а не на емоциите от външните фактори. Дали спечели сърцето ми? Не, не и по онзи ненапълно обясним начин, по който други книги са заключени вече там. В ума ми обаче със сигурност се настани. И причините са съвсем ясни и обективни, същите онези отвели го до големия приз. Темата за паметта, за миналото (и бъдещето) в глобален, регионален, локален и личностен мащаб поставят "Времеубежище" в препоръчителната литература за всеки сериозен читател.

• "Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто още един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота."

• "Не скучая, казвам. Кой съм аз, че да скучая. Макар че тайно ми се иска да опитам от лукса на скуката."

• "Не ли странно, каза ми веднъж Гаустин. Винаги умират другите, а ние самите - никога."

• "Има ли миналото срок на годност?"

• "Миналото не е само онова, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал."

• "С годините разбрах, че то [миналото] се крие най-вече на две места - в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и миризмите."

• "Някой гаси електричеството в стаите на собственото ти тяло."

• "Всъщност първото, което си отива при загубата на памет, е самата представа за бъдеще."

• "Ако нещо може да спаси тази държава от целия кич, който се изсипва отгоре ѝ, помислих си, то ще е само мързелът. Което я погубва, то и ще я оварди. В безхаберни и лениви държави ни кичът, ни злото може да се задържи дълго, че и то си иска усърдие и поддръжка."

• "И като се обърнах назад, видях бъдещето си..."

• "Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо."

• "Безличните времена са най-удобни за живот."

• "Искам да живея в 80-те, за да чакам 1989-а."

• "Толкова много ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми. Животът е там, където не съм. Където и да съм..."

• "Недейте си събира съкровища в настоящето, гдето молец и ръжда ги изяжда и гдето крадци подкопават и крадат. Но трупайте съкровищата си в миналото, дето молец и ръжда ги не изяжда и дето крадци не подкопават, нито крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви."

• "Сега разбра ли защо имаш кошмари, казвам си, защото се тъпчеш от години с гинко билоба срещу забравяне, а то помни ужасни неща."

• "Казват, че като дойде краят на времето, сезоните щели да се смесят."

• "Каквото четеш, в такова се превръщаш."

• "И през войната са пеели птици. В това е целият ужас... и утеха."

• "Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията e проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото."

• "Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага."

— На първата чаша чай с човек от моя народ ти си непознат, при втората — почитан гост, при третата — член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко, дори да умрем.

Първите страници на най-новото ми четиво преминават под звуците на "The End" от The Doors. Не защото действително слушам песента в момента, просто гледките, които се "откриват" пред очите ми напомнят история, разказана ми от мой приятел алпинист: нейде из Памир, в палатката звучи същото това парче, а отвън се разнася грохотът на лавина. На покрива на света ни отвежда в своето начало и "Три чаши чай" – биографична книга за бившия вече алпинист Грег Мортенсън, написана със съдействието на журналиста и писател Дейвид Оливър Релин.
Ако разреденият въздух не ви понася, бързам да споделя, че четивото е посветено не на височинния спорт, а на филантропското дело на Мортенсън. Историята все пак започва с ключовия момент на неуспешното му изкачване на К2 през 1993 г., което го отвежда в Корфе – затънтено пакистанско село, обитавано от една от най-бедните общности в света. Срещата с местното население е повратна точка в живота на алпиниста. Критична за жителите е липсата на училище и Мортенсън се ангажира да промени това.
С връщането си в Щатите той подема инициатива за набиране на средства, но колелото се завърта мъчно за никому неизвестния Грег, сам разполагащ с ограничени ресурси и повече напомнящ неудачник. При все това, упоритостта му го отвежда до срещата с Джийн Хоърни, който става първият ключов дарител. През първата половина на книгата се разказва именно за трудностите да се случи построяването на това първо училище, като действието прескача ту сред суровата красота на централноазиатските планински титани, ту в благоустроения Запад, гледащ с романтична представа на този далечен свят, чужд със своите проблеми. Включени са и интересни бележки от детството и младежките години на Мортенсън, белязани от живота със семейството му в Африка, "в сянката на Килиманджаро", връщането в Щатите, военната служба в Германия, постъпването в колеж и увлечението му по алпинизма.
Въпреки интересните детайли и впечатляващи пейзажи в първата половина на книгата, доста повече ме запалва втората. След средата динамиката на действията вече е на друго ниво: през 1996 г. по предложение и финансиране на Хоърни, Грег Мортенсън основава Централноазиатския институт, около който започват да се трупат и средства, и съратници за изграждането не само на плеяда от училища, но и на други обществени центрове, както и инфраструктура, с която да бъдат подпомогнати хората.
В разказът постепенно навлизат местните религиозни фундаменталисти и военните конфликти от края на 20 и началото на 21 век. Ставам "свидетел" на атентатите от 11 септември 2001 г. в САЩ и последствията от тях, но на територията на Пакистан и Афганистан. Междувременно, далечни на картата и в съзнанието ми, двете страни, придобиват все по-ясни очертания със своите граници и същност.
Докато чета книгата, полюбопитсвам допълнително и проверявам в мрежата. Достоверността в бестселъра на Ню Йорк Таймс е оспорена, което хвърля смущаваща сянка на съмнение върху документалния характер на историята. Вълнуващият разказ обаче я кара бързо да избледнее. Доколко има моменти, които са преувеличени, аз не съм се задълбочавала да изследвам. Вярвам обаче, че "Три чаши чай" създава цялостна реалистична представа за бита на хората с неговите несгоди, радости и обичаи, с фокус върху проблемите, свързани с образованието, в основата на избуяващия фундаментализъм. Пропита с дълбок хуманизъм, тя завършва с благодарности към всички спомоществователи на Мортенсъновото дело и списък с възможности за съдействие от страна на читателите, сред които закупуване на книгата от www.threecupsoftea.com. У нас тя е издадена от ИК "Хермес" през 2010 г., в превод от английски на Светлозара Лесева.

• „Еверест е сурова и негостоприемна необятност. Отправянето на предизвикателство към него е равнозначно на обявяване на война. Щурмът на върха трябва да се планира с вещина и безпощадност с каквито се подготвя военна операция. И когато битката приключи, планината остава все така непокорена. Няма победители, само оцелели.“

• „Сега, когато можеха да се върнат още същия следобед, имаха възможност да се виждат със семействата си всеки петък, обяснява Мортенсън. Мостът скрепи връзките между майки и дъщери и направи жените много по-щастливи и много по-малко изолирани от света. Кой да предполага, че нещо толкова просто като един брод над реката ще им помогне да станат по-свободни и силни.“

• „Седяхме на една маса, смеехме се и кротко сърбахме чай, разказва Мортенсън. Един неверник и представители на три враждуващи течения в исляма. Тогава си помислих, че щом въпреки различията си се погаждаме толкова добре, можем да постигнем всичко. И ако Великобритания е господствала над тези земи с девиза "Разделяй и владей", то моето мото ще бъде: "Обединявай и владей."

• „Ако искаме да повлияем благоприятно върху една култура, да осигурим равноправие на жените, да подобрим хигиената и здравеопазването и да намалим смъртността сред децата, отговорът е да осигурим образование за момичетата.“

• „Бащи и родители, призовавам ви да принесете своите най-искрени усилия, за да получат децата ви дара на познанието. Ако не, те ще бъдат като овцете, които пасат на полето на произвола на стихиите и страховитите катаклизми, които преобръщат познатия ни свят."

• „Единственият начин да унищожим тероризма е като направим така, че обикновеното население на тази страна, която откърмва атентатори, да се научи да ни уважава и обича, заключавал той, както и като самите ние се научим да им отвръщаме със същото. Каква е разликата между гражданина, полезен за своето общество, и терориста? Според мен разковничето е в образованието.“

• „Останахме само минута, колкото да ме представят, разказва той. Ще ми се да можех да се похваля,че съм казал на Доналд Ръмсфелд нещо много умно, нещо, което да го подтикне да се усъмни в цялата си стратегия във войната срещу тероризма, но всъщност почти през цялото време зяпах обувките му."
   Не съм познавач, но дори за мене бе видно, че са много хубави. Изглеждаха скъпи и блестяха от чистота. Спомням си още, че министърът носеше изискан сив костюм и миришеше на одеколон. И тогава си помислих, че макар Пентагонът да бе станал пряка жертва на атаките от 11 септември след като в него се заби един от самолетите всъщност тук бяхме безкрайно далеч от войната, от жегата и прахоляка в Кабул.“

• „Тази победа ме накара да се засрамя, казва Грег. Ето какво излиза — консервативният ислямски съд в сърцето на шиизма в Пакистан защитава един американец, докато в същото време Америка, страната, която претендира за справедлива съдебна система, държи в продължение на години мюсюлмански военнопленници в Гуантанамо без повдигнати обвинения.“

Четиринайсетата книга е озаглавена: "Каква надежда може да храни разумният човек за бъдещето на човечеството, щом познава събитията от последните милион години?"
Четиринайсетата книга не е дълга. Тя се състои от една дума и от точка.
Ето какво гласи Четиринайстетата книга:
"Никаква."

Причината да се спра на "Котешка люлка" от Кърт Вонегът е повече от прозаична. Имах нужда от неособено дълго произведение, което да е налично на четеца ми. Затова не разсъждавах и миг, когато се изпречи пред погледа ми – веднага се впуснах в тази дълго лелеяна първа среща с автора.
С разгръщането на първите страници попивам с особено внимание всяко изречение. Изостреният ми фокус е в противовес на разсейващите фактори около мен, но и началната постановка си сюжетът ме вълнува и ми е близък. Помагат ми още късите глави, които дават възможност да реагирам максимално бързо на родителския си дълг.
Заявкатата на лирическия герой, че ще пише книга за деня, в който е хвърлена първата атомна бомба и това как е преминал той за значими личности, ме кара да възкликна: "ВЕЛИКО!" (за още лични впечатления, свързани Проекта "Манхатън" вижте "Сигурно се шегувате, г-н Файнман!" от Ричард Файнман). Неговото проучване се завърта около учения Филикс Хоуникър и семейството му. Най-малкото от децата му – Нютън Хоуникър, смътно си спомня онзи момент, но ключов детайл в него е Котешката люлка. Към прастарата игра предавана през поколенията, която нито е люлка, нито е котешка, ще се връщаме още неведнъж в хода на повествованието.
В неговото развитие първоначално маргинално присъствие има философско-религиозната принадлежност на разказвача. Т.нар. бокононизъм буди любопитство, но едва след половината книга той ме блъсва с пълна сила. По това време става и същинското "събуждане" на сюжета, който до момента сякаш е бил едва в своята увертюра. На този етап вече съм доста разколебана в отношението си към книгата. Това, което съм взела първоначално за посока, поема съвсем различен курс, качавайки се на самолета за остров Сан Лоренсо, на който преминава една немалка част от книгата. Спихналият ми ентусиазъм все пак намира сили да се понадигне с достигане на местоназначението, където темите наука, религия и политика и взаимовръзката им с обществото достигат своята кулминация.
С наближаването на финала, усещането за "Надежда всяка тука оставете" става все по-осезаемо. Постапокалиптичният епилог на "Котешка люлка" е краят, до който просто трябваше да стигна. Любимата ми част от книгата си остава семейната история на Хоуникърови, както и срещите в Айлиъм в началото. Въпреки че в цялост творбата не спечели място в сърцето ми, посланията и авторовият стил чувствам близки до мен самата. Вярвам, че с Вонегът тепърва ни предстоят вълнуващи срещи.

• „Но честно да Ви кажа, не си спомням да съм виждал баща си да чете. Както вече Ви казах, от целия ръкопис го интересуваше само връвчицата. Такъв си беше. Никой никога не можеже да предскаже със сигурност какво ще го заинтересува утре. В деня на бомбата например го интересуваше само връвчицата.
   Попадала ли Ви е речта му при връчването на Нобеловата награда? Ето Ви и цялата реч: "Дами и господа, днес стоя пред вас, защото никога не съм преставал да зяпам и да се шляя, подобно на първокласник, който в ранна пролетна утрин отива на училище. Всичко може да ме застави да се спра, да разглеждам, да си задавам въпроси и понякога да научавам неща. Аз съм много щастлив човек. Благодаря ви."

• „Защо да си губя времето с толкова измислени игри, когато има толкова много истински?"

• „Те не щат да се бият, освен ако не тръшкаш буркана от време на време."

• „Знаете ли например какво станало, когато за пръв път изпитвали бомбата в Аламогордо? Когато онова чудо експлодирало и всички се уверили, че с една бомба Америка може да затрие цял град, един от учениците се обърнал към татко и казал: "Днес науката позна греха." А знаете ли какво отвърнал баща ни? Той попитал:
   – Какво е грях?"

• „В този свят има достатъчно любов за всички, хората трябва само да я потърсят."

• „Нещастията в света идват – продължи тя колебливо, – защото хората все още са суеверни, а не учени. Каза всеки да учи повече и тогава няма да има никакви нещастия."

• „[...] всяко нещо, над което работели учените, рано или късно щяло да послужи като оръжие, подобно на бомбата."

• „[...] всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин."

• „Новите знания са най-ценната стока в света. Колкото повече истини откривам, толкова по-богати ставаме."

• „Чудото на Филикс –и аз искрено се надявам, че ще го споменете в книгите си – се състоеше в това, че той винаги подхождаше към старите загадки така, сякаш са нещо ново."

 • „Хората на чистата наука работят върху онова, което привлича тях, а не върху онова, което привлича другите."

• „Рекох им: тоя д-р Хоуникър, той не е мъртъв.
   – Така ли?
   – Само е влязъл в ново измерение."

• „Като бокононист бих се съгласил с радост с всяко предложение да се отиде някъде. Както казва Боконон: "Странните предложения за пътешествия са уроци по танц от бога."

• „Работа, работа, работа", шепнем ние, бокононистите, щом ни се стори твърде сложна и неразгадаема загадката на нашия живот.
   Но тогава бях християнин и единственото, което можах да кажа, беше: "Странен е животът понякога."

• „Завиждам ти.
   – Знаех си аз – въздъхна той, – че ако съм достатъчно търпелив да чакам, все ще се намери някой да ми завиди. Казвам си: имай търпение, рано или късно все ще се намери някой да ти завиди."

• „Като умра, всичко ще забравя – и ви съветвам и вие да сторите като мен."

• „На хората им е нужно да говорят за нещо, за да не им ръждясват гласовете, защото ако се намери нещо важно, което искат да кажат, а гласовете им са ръждясали..."

• „– И как е станало, та са го обявили извън закона?
   – Той сам си го измисли. Поиска от Маккейб да забрани религията му, а него самия – да постави извън закона, за да придаде на религиозния му живот на хората повече жар и повече усърдие."

• „Тигърът трябва да ловува, / птиците да летят, / а човекът да седи и да пита: / "Защо? Защо? Защо?" / Но време е тигрите да спят, / птиците да кацнат, / а човекът да твърди, / че всичко е разбрал."

• „Дворецът те караше да питаш, както винаги се пита при вида на каменни грамади: как са могли тези човечета, строителите, да преместят такива големи камъни? Подобно на всички каменни грамади, и дворецът веднага ми отговори: немият страх беше преместил тези огромни камъни."

• „Науката е магията, която действа."

• „Видях, че не ми е възможно да мина без Бога. Дотогава неговата помощ не ми беше нужна и не вярвах, че такава помощ съществува.
   Сега разбрах, че няма да се оправя без него, и наистина повярвах в помощта му."

• „– Сър, как умира човек, лишен от утехата на литературата?
   – По един или два начина. Или от окаменяване на сърцето, или от атрофия на нервната система."

• „Всъщност той [Боконон], разбира се, ни учи колко безплодни са усилията да се пише или чете историята. "Ако няма точни записки за миналото, как ще могат мъжете и жените да избягват сериозните грешки в бъдеще?" – пита той иронично."

• „Бяхме блажено спокойни и ведри – като всяка чистачка, като всеки портиер."

• „Но ако днес наистина е ден в памет на стоте деца, избити във войната – продължи той, – дали вълнуващите зрелища са най-подходящият начин да ги честваме?
   Отговорът е "да", но при едно условие: че ние, участниците в тържествата, работим съвестно и неуморно, за да унищожим глупостта и злобата у себе си и у цялото човечество."

• „Помислете в какъв рай би могъл да се превърне светът, ако всички сме добри и мъдри."

• „Както е казал поетът, майче: "от всички думи за мишките и хората най-печални са: "А можеше..."

• „Знаете ли защо мравките винаги успяват? – питаше ме той за хиляден път. – Защото се под-кре-пят една друга."

Сега имам всичко - рече си Муминтрол. - Имам цялата година. Заедно със зимата. Аз съм първият муминтрол, който е живял цяла година.

Чета бавно и попивам всяка дума от новото си четиво. Началните редове ме изпълват с топлина и уют, за каквито всеки може да мечтае в навечерието на коледно-новогодишните празници, пък макар и действието да се развива насред скованата белота на Севера. Бавно и с удоволствие се потапям в света на "Омагьосана зима" от Туве Янсон. Част от основната поредица за муминтролите и с оригиналните авторови илюстрации, книгата е издадена у нас от "Дамян Яков", в превод от Теодора Джебарова.
Изпълнена с високи очаквания, още с първите страници по лицето ми се плъзва усмивка на удовлетвореност. Мислено кимам утвърдително на избора си, натрупвайки преспи от удоволствие в душата си. Разбутвам одеялцето си и редом със събудилия се по неволя Муминтрол, правя първите крачки в притихналия дом на спящото семейство, дълбоко потънали в традиоционния си зимен сън. Неподвижен изглежда и светът навън, чиято снежна цялост предстои да нарушим със своите лапки (защото в духа на книгата всички създания, които се появяват, разполагат именно с такива, и аз нямам ни най-малко желание да се разграничавам от този запленяващ колектив).
Тягостната самота на събудилия се по никое време Муминтрол, за негов късмет, не продължава дълго. Добродушен, гостоприемен и почтителен, край него се завъртат не един и двама приятели. Първоначално полека встъпват персонажи като мъдрата Тоо-тики и саможивата Мю, а впоследствие нахлува гъмжило от чудати образи, сред които муминският праотец, кучето Хленч, досадният хемул, плахата бубалина Саломе и цял отбор потайници. Докато повечето от героите будят умиление, мистичната Мразка и достопочтената ледена царкиня предизвикват вледеняващ респект.
С всички странници, които зимата довежда, на Муминтрол не му остава много време за носталгия по топлите времена. С удоволствие наблюдавам всяка среща, разговор и действие, а някои събития ме карат да затая дъх. Дълбоко в съзнанието ми се запечатва първият изгрев, ознаменуващ финала на полярната нощ, снежната фъртуна и всички забележителни моменти от настъпващата пролет.
Магическо очарование е пропило страниците на книгата. Същевременно не губи и своята реалистичност – трудностите на героите не се спестяват на читателя, опасностите и дори смъртта са налице, но без да се превръщат в трагедия, а са фино и деликатно представени. Философските внушения също са навсякъде и макар "Омагьосана зима" да е детска книга, ме размисли и развълнува силно. Ако не страдате от предразсъдъци, ограничаващи ви в литературата за възрастни, а напротив – обезателно разгърнете тази или друга част от поредицата на Туве Янсон. За себе си съм сигурна, че ще го направя отново и силно вярвам, че с която и да продължа, няма да сбъркам.

• „Но после реши, че сигурно е много страшно да си единственият буден, когато всички останали спят."

• „Ако знаех, че той знае, че заради него съм тръгнал да се катеря по тези планини, бих могъл да го направя. Ама така, съвсем сам няма да мога."

• „А сега си мисля за северното сияние. Кой знае дали го има или само се вижда. Всичко е много несигурно и тъкмо това ме успокоява."

• „[...] зимата гъмжеше от странни същества, които се държаха загадъчно и своеволно."

• „Муминтрол помълча малко. После въздъхна:
   - Някой изнася неща от татковата къща.
   - Какво по-хубаво от това! - възкликна Тоо-тики весело. - Прекалено много неща има около теб. Да не говорим за нещата, които помниш, и нещата, за които мечтаеш."

• „Видиш ли, има толкова много създания, които не могат да си намерят място през лятото, нито през есента, или пролетта - подхвана тя [Тоо-тики]. - Всички, дето са плахи и малко по-особени... Разни нощни животни и същества, които никога не са имали свои приятели и в които никой не вярва. Цялата година те се държат настрана. А сетне, когато всичко притихне и побелее, и нощите станат дълги и останалите заспят зимния си сън - тогава те излизат наяве."

• „Въздухът сякаш поомекна. Наоколо не се виждаше нищо от гъстия сняг и Муминтрол изпадна в същото въодушевление, което го обземаше лятно време, когато нагазваше в морето. Съблече трескаво хавлията и се хвърли с главата напред в една преспа.
"Зима! - помисли си той. - Та аз дори бих могъл да я обикна!"

• „Жалко, че интересните неща свършват тъкмо когато си престанал да се боиш от тях и най-сетне започнеш да се забавляваш."

• „Настъпи онзи тайнствен месец с красиви слънчеви дни, с капчуци от стрехите, ветрове и бързо летящи облаци, а пък нощем - остър студ, заледяване и ослепителна лунна светлина."

• „- Защо не ми каза всичко туй през зимата? - прекъсна я Муминтрол. - Щеше да ме утеши. Аз ти казах: "тук растяха ябълки", "пък ти само ми отговори: "а сега расте сняг ". Не разбра ли, че ми беше тъжно?
Тоо-тики сви рамене.
- Всеки трябва да открие всичко сам и съвсем сам да се прекатери през него."

Ако известно време
се опиташ да си измислен
ще се убедиш, че измислените
герои понякога са по-истински
от хората с тела и туптящи сърца.

Без да съм си представяла, че държа синьо перо, ето че едно такова се озова в ръцете ми. Това върху корицата на "Илюзии" от Ричард Бах, Издателство "Хермес", 2011. Ако зависеше от мен, едва ли щях да посегна към книга с дизайн като тази, вероятно затова и тя престоя достатъчно дълго време сбутана между останалите, преди действително да я зачета. Но ето, че в един безбрежен августовски ден спрях точно на този пристан.
Или по-правилно не пристан, а летище. Дори не летище, а поле, нейде из Средния запад на Щатите. Книгата започва със страници от дневник, но разказвачът, Ричард, бързо ни въвежда в обстановката и срещата си с Доналд Шимода, Месията монтьор. Предусетила философския привкус на четивото, в което междувременно попрелитат и два биплана, бързо получавам асоциация с "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" от Робърт М. Пърсиг. Това усещане не ме напуска до края, макар книгата на Бах да е далеч по-ведра, кратка и лека като четиво.
Героите не губят време и скоро след запознанството си преминават в откровени разговори за естеството на професията "Месия", проблемите, свързани с практикуването ѝ, и как изобщо се става Учител. Сетне се зареждат поредица от необикновени за Ричард случки от професионалната практика на Дон, разговор за живота и филмите като негов аналог – за илюзията на филма и илюзията на живота, защото "за да изживееш илюзията се иска време и място".
В крайна сметка се стига до уроци по месийство. Тук вече книгата ми напомня историите на Карлос Кастанеда и неговия Дон Хуан. И ако при Кастанеда предмет на уроците е осъзнатото сънуване, то Бах избухва с илюзии наяве. Нашите герои продължават с упражнения за ходене върху вода, къпане с пръст, минаване през стени – хиперпрактично, не мислите ли? Тук някъде се явява и синьото перо, за което вече споменах. Всичко това примесено с идеи, свързани с това, че всеки живее в собствен свят, а не такъв споделен с останалите няколко милиарда жители на планетата, да речем, с размишления върху самотата и свободата.
"Илюзии" на Ричард Бах е прекрасна кратичко и лежерно четиво, с което да размърдате профилософски ориентираните дялове на мозъка си през лежерните летни дни. Един текст за изборите в живота, с който, напълно в духа на книгата, имате право да се съгласите или пък не.

• „Вътре във всекиго от нас е заложена силата да изберем: здраве или болест, богатство или бедност, свобода или робство. Именно ние и никой друг направляваме всичко това."

• „През живота те води едно вътрешно ученолюбиво създание, палавото одухотворено същество, което е истинският ти Аз. Не обръщай гръб на възможните бъдещета, ако не си се убедил, че няма какво да научиш от тях. Винаги разполагаш със свободата да размислиш и да избереш друго бъдеще или друго минало."

• „Не съществува проблем, който да не ти носи подарък. Търсиш проблемите, защото имаш нужда от техните дарове."

• „Човек свиква със самотата, но наруши ли я дори за един-единствен ден - и наново трябва да свиква с нея."

• „Онова, което свързва истинското ти семейство, не е кръвта, а уважението и радостта от съвместния ви живот."

• „Научиш ли всичко, което знае вълшебникът, вълшебствата му вече не са вълшебства."

• „Представи си Вселената прекрасна,красива и съвършена [...] И после можеш да бъдешсигурен в едно: Абсолютът си я е представилмъничко по-прекрасна, отколкото ти."

• „Ако наистина искаш да изпъдиш от живота си някой облак, не вдигай толкова шум, просто се отпусни и го прогони от мислите си."

• „Никога не те спохожда желание, бе да те споходи и силата, с която да го осъществиш. Но все пак може да се наложи и да се потрудиш за това."

• „Захванеш ли се да доказваш, че нещо ти пречи, то наистина започва да ти пречи [...]"

• „Всеки човек, всички случки в живота ти са в него, защото си ги привлякъл ти. Твоя работа е да решиш какво ще правиш с тях."

• „Ти си това, което мислиш."

• „Ето как ще провериш изпълнил ли си мисията си на Земята. Ако си жив, не си."

• „- Излиза, че наистина знаеш всичко.
   - Ти също, разбира се. Просто знам, че знам всичко."

• „- Хората, които превиват гръб, за да си изкарат прехраната, го правят, защото го искат - отвърна Шимода. - Точно както онези, които си вадят хляба, като се забавляват."

• „За да живееш свободен и щастлив, трябва да пожертваш скуката. Тази жертва невинаги е лесна."

• „Мерило за невежеството ти е степента, в която вярваш в неправдата. Онова, което за гъсеницата е краят на света, за Учителя е пеперуда."

• „Случва се в различно време и пространство, а всяко различно време и пространство е сън за всеки благоразумен, здравомислещ жител на Земята [...]"

• „[...] не числеността на тълпите определя колко добър е един учител."

Слънцето докосвало хоризонта, сякаш било кацнало на пределната черта на морето, без да се реши да се гмурне.

В почивния ден успявам да стана рано, преди останалите членове на семейството да са се разбудили. Топлото капучино е вече до мен, а в приятен контраст е хладният повей на пристъпващия през леко открехнатия прозорец септември. Компания ми прави новото книжно съкровище от Издателство "Миранда" – "Скандинавски легенди".
Сред тази атмосфера на тишина и уют разгръщам страниците и се понасям далеч на север сред отвесни скали, яростен плисък на сурови вълни и крясък на чайки. Там, на ръба, потръпвам пред гледката и се вълнувам за пътя, който предстои да измина.
В стоте страници на великолепното издание в голям формат откривам осем истории, скрити зад дебели корици. Изящните илюстрации от италианския художник Федерико Сантен са първият полъх от атмосферата, в която се потапям. Дивната красота на Севера се превръща във фон на срещите ми със самия Тор и неговите наследници, с чудати елфи, тролове и джуджета, със стада от елени, лосове и глигани. Дръзки мореплаватели, смели приключенци или тихи мечтатели, героите ме очароват със своите действия. Заедно полагаме основите на Све-я, Нор-вег, Фар-ьор, Ис-ланд и Грен-ланд, а между големите събития ставам свидетел на носталгията по дома, силната бащина, синовна и братова обич, отплатата на добри дела, търпението и жертвите по пътя на великата съдба. Специална за мен е историята на "Момчето, което искало да бъде сянка", защото в нея откривам легендата, която стои зад природния феномен, известен като Призрака на Брокен.
И ако започнах книгата с топла безалкохолна напитка, то след прочетеното с удоволствие ще налея халба студена бира, с която да си кажа "Наздраве!" с героите, които вече надигнаха чашите. Макар изданието изначално да е адресирано към младите читатели, естетиката му несъмнено ще привлече и мнозина на по-зряла възраст, а тематиката по подразбиране лежи на сърцето на почитателите на специален музикален жанр, към чиито редици се числя и аз.

С благодарност към Издателство "Миранда" за предоставения екземпляр!

Твърда синя корица, черна обложка и деликатно щрихован пумпал. Пумпалът на времето, както скоро ще стане ясно, се завърта, за да ме хвърли в смразяващ пролог с тежък криминален случай, стереотип на родната действителност. Бързо преминавам през местопрестъплението, за да вляза с тихи стъпки, още преди зазоряване, в дома на Дамян и неговата избраница Таня.
Следващите страници ме отвеждат в зората на тяхното познанство и отвъд, за да науча какви са главните герои и заедно, и поотделно. Те са познати образи от нашето съвремие. Дамян е млад, привлекателен софиянец, сравнително добре уреден, получил наготово живота си в столицата. Таня е здравословно амбициозно момиче, израснало на село, за която борбата за големия град е въпрос на оцеляване.Така казано може да прозвучи порочно, но в действителност това е бленуваната връзка – красива, дълбока и... истинска, както я определя самата Таня.
Но какво става, когато мечтата се сбъдне, когато се превърне в ежедневие, а реалността вземе превес? Има ли една двойка бъдеще сред битовите несрети? Колко важен е материалният успех на мъжа за жената до него? А за самия мъж? Може ли любовта да се превърне в товар?
Следва въздълго зацикляне в разсъждения по тези въпроси. Затворен най-вече във вътрешните терзания на главния герой, сюжетът се отпушва след стотната страница с неговото заминаване на гурбет, когато Дамян заживява в Германия, а Таня без Дамян. Той е там уж заради любимата, но новият му живот като че ли донася ненавист към нея, прозира комплекс за малоценност, а от миналото му изплува ключов детайл, издаващ слабохарактерност. Все пак, той постига жадувания материален успех в чужбина, но дали жената, за която уж заминава, го чака на мястото, където я е оставил?
Заглавието "Затворен в теб" перфектно предава усещането и атмосферата на романа – в лишените от диалози пасажи липсва динамика. Те обаче ни потапят в душите на самите герои. Вътре в Дамян, вътре в Таня, Жулиета, Надя – харесва ми как отделните глави отразяват историята от различните гледни точки.
Романът започва бавно и колелото на сюжета се завърта мъчно, върви мудно. На места изпитвам нуждата от допълнително шлифоване на изказа и редакторска намеса, тук-там забелязвам коректорски пропуски.
Постепенно обаче настъпва качествена градация и книгата се изгражда все по-пълноценно, свободно и смело в хода на повествованието, за да достигне до един удовлетворяващо засукан финал. "Затворен в теб" от Йова Станкова, Издателство "Черно фламинго", 2021 г., в никакъв случай няма да се хареса на читатели, които търсят динамика или различен от познатия ни свят, но ако дълбокото потапяне в душевността на героите и проблемите на реалността, в която живеем, ви вълнуват, то това е вашият роман.

С благодарност към автора и издателството за предоставения екземпляр!

• "Но съдбата не може да бъде спряна. Решенията не могат да бъдат вечно отлагани, ако сам не ги вземеш, то някой друг ще ги вземе вместо теб и те няма да са в твоя полза."

• "Но това, което другите нямаха, а Таня имаше в изобилие, бяха амбицията и упоритостта, каквито може да има само някой, който няма друг избор."

• "Всяка мечта е завинаги, като че ли след нея няма нищо, никой не планира за след мечтата, защото мечтата е толкова сладка и невероятна, че не смееш да погледнеш след нея, там, където е отвъд сбъдването на мечтите."

Мине се не мине ден и във фийда ми изскача я някоя книга на Олга Токарчук, я самата тя. Не издържах вече на напора, трябваше да прочета нещо нейно. Кое да е? Препоръки не липсваха, но нали съм на вълна къси произведения в момента, нека да са "Чудати разкази". Издадена от ICU през 2021 г., преводът е на Силвия Борисова, а грабващата вниманието корица е дело на Kontur Creative и по-конкретно на Таня Минчева.
Не чаках много, за да отворя първия "буркан". От мистериозната история на "Пътникът" по гърба ми пролазва някоя и друга тръпка, а размишленията, които отприщва, разпалват апетита ми за следващите разкази. Със следващия ясно си давам сметка, че повествованията ще се движат по ръба на сюрреализма, което ме кара да се облизвам сладко-сладко. Обрисуваните ситуации са нормални по своему, но в нетипичен за нашата действителност контекст. Над историите тегне лека меланхолия, липсва жизнерадост в унисон с философските размисли, които провокират, но в тях се усеща още топлина, своеобразен уют и човещина, макар не във всеки от тях героите да са точно хора. Разказите са вълшебни, че дори и фантастични, а футуристичният привкус в някои от тях дава и доза киберпънк.
На разнообразна тематика, историите не са с неочакван край, а такива с непредвидим сюжет. Общо 10, повечето от тях ми харесват много. Със смесени чувства съм за финалния, а "Буркани" е единственият, който не ми допадна особено, но пък той в най-голяма степен е дал отражение върху корицата и цялостното графично оформление на книгата. Сред образите, с които се срещаме, са лунните деца на един утопичен свят, общността на егоните, искащия и търсещ отговор приемник на ново сърце, един инвалидизиран бог. Други са съвсем тривиални – стар ерген, чиито лентяйски живот угасва скоропостижно след смъртта на неговата майка, преоткриващ света мъж, един интелектуалец, който пада жертва на проявената от него човечност.
Много точно и буквално е озаглавена книгата на Олга Токарчук. Ако посягате към нея с очакването и желанието да получите точно това – "Чудати разкази", бъдете сигурни, че няма да останете разочаровани.

• „Най-лошо е онова, което се повтаря, което е ритмично, неизменно, предвидимо, неизбежно и непокорно – онова, на което не можеш да повлияеш, което те стисва в лапите си и те повлича напред."

• „– Кажете ми, моля – подхвана пак той предпазливо, – не ви ли се струва, че светът се е променил? Че някак... – търсеше думите, – че е станал някак неуловим?
   Тя отново се усмихна и може би с облекчение.
   – Разбира се, драги, напълно сте прав. Времето тече по-бързо, от това е. Тоест не че тече по-бързо, ами нашият ум е вече износен и не го догонваме както някога."

• „Пиша за децата, защото само те четат истински. Възрастните се чувстват виновни заради логофобията си и компенсират, като купуват на дъщерите и синчетата си книги."

• „Идеал би бил животът само сам, но не познавам никого чак толкова ексцентричен."

• „Светът е черупка на огромен охлюв, който се тътри през времето."

• „В днешно време трудно се намира нещо, което веднага да ти хареса. Днес покупките приличат по-скоро на ровене в боклука."

• „Пролетта приижда в Европа на вълни. Ражда се в Южна Италия и Испания и тайничко се промъква на север, по незнайни пътища и начини. През март вече е в Южна Франция и Гърция, през април избухва в Швейцария и на Балканите, през май разцъфва в Германия и Централна Европа и в началото на юни се ширва в Скандинавия."

• „Изпитва усещане за някаква странна неопределеност, както в детството, когато пространствата още не са запълнени със значения и всяко събитие изглежда единствено и неповторимо."

• „[...] мисълта му е прагматична, затова не използва думата щастие, а по-скоро удовлетворение."

• „– Съжалението е странна, напълно ирационална емоция – каза. – Вече нищо няма да се промени. Нищо няма да се върне назад. То е от онези излишни и нетрайни чувства, от които няма никаква полза."

• „Не мога да видя нещо, в което ме няма. Ние сме затворници на самите себе си."

• „В еволюционен смисъл всички ние все още сме шимпанзета, таралежи и лиственици, всички те са в нас. Всеки момент можем да се пбърнем към това. Между нас няма някакви непреодолими пропасти. Делят ни само фуги, дребни процепи в битието. Unus Mundus. Светът е един."

• „Днес знаем, че човек се ражда като бомба, напълнена с най-различни потенциали, и времето на израстване и узряване изобщо не е обогатяване и научаване, а по-скоро елиминиране на възможностите една след друга. Накрая от диво буйно растение ние се превръщаме в нещо като бонзай – дегенерирала, подрязана и изкуствена миниатюра на потенциалните себе си."

• „Обикновено научните открития в началото изглеждат нерационални, защото именно рационалността определя границите на познанието; за да ги прекрачиш, често трябва да отхвърлиш рационалността и да се хвърлиш в тъмните въртопи на неизследваното, именно за да ги направиш фрагмент след фрагмент рационални и разбираеми."

• „– Виждаш ли – продължи с уроците Илон Масажиста, – как масажът стабилизира времето, защото само времето на тялото е истинско. А толкова е лесно да го повредиш. Ако не бяха масажистите, светът щеше да потъне в хаос."

• „За да имаш спокоен живот, трябва да жертваш нещо."