Четиринайсетата книга е озаглавена: "Каква надежда може да храни разумният човек за бъдещето на човечеството, щом познава събитията от последните милион години?"
Четиринайсетата книга не е дълга. Тя се състои от една дума и от точка.
Ето какво гласи Четиринайстетата книга:
"Никаква."

Причината да се спра на "Котешка люлка" от Кърт Вонегът е повече от прозаична. Имах нужда от неособено дълго произведение, което да е налично на четеца ми. Затова не разсъждавах и миг, когато се изпречи пред погледа ми – веднага се впуснах в тази дълго лелеяна първа среща с автора.
С разгръщането на първите страници попивам с особено внимание всяко изречение. Изостреният ми фокус е в противовес на разсейващите фактори около мен, но и началната постановка си сюжетът ме вълнува и ми е близък. Помагат ми още късите глави, които дават възможност да реагирам максимално бързо на родителския си дълг.
Заявкатата на лирическия герой, че ще пише книга за деня, в който е хвърлена първата атомна бомба и това как е преминал той за значими личности, ме кара да възкликна: "ВЕЛИКО!" (за още лични впечатления, свързани Проекта "Манхатън" вижте "Сигурно се шегувате, г-н Файнман!" от Ричард Файнман). Неговото проучване се завърта около учения Филикс Хоуникър и семейството му. Най-малкото от децата му – Нютън Хоуникър, смътно си спомня онзи момент, но ключов детайл в него е Котешката люлка. Към прастарата игра предавана през поколенията, която нито е люлка, нито е котешка, ще се връщаме още неведнъж в хода на повествованието.
В неговото развитие първоначално маргинално присъствие има философско-религиозната принадлежност на разказвача. Т.нар. бокононизъм буди любопитство, но едва след половината книга той ме блъсва с пълна сила. По това време става и същинското "събуждане" на сюжета, който до момента сякаш е бил едва в своята увертюра. На този етап вече съм доста разколебана в отношението си към книгата. Това, което съм взела първоначално за посока, поема съвсем различен курс, качавайки се на самолета за остров Сан Лоренсо, на който преминава една немалка част от книгата. Спихналият ми ентусиазъм все пак намира сили да се понадигне с достигане на местоназначението, където темите наука, религия и политика и взаимовръзката им с обществото достигат своята кулминация.
С наближаването на финала, усещането за "Надежда всяка тука оставете" става все по-осезаемо. Постапокалиптичният епилог на "Котешка люлка" е краят, до който просто трябваше да стигна. Любимата ми част от книгата си остава семейната история на Хоуникърови, както и срещите в Айлиъм в началото. Въпреки че в цялост творбата не спечели място в сърцето ми, посланията и авторовият стил чувствам близки до мен самата. Вярвам, че с Вонегът тепърва ни предстоят вълнуващи срещи.

• „Но честно да Ви кажа, не си спомням да съм виждал баща си да чете. Както вече Ви казах, от целия ръкопис го интересуваше само връвчицата. Такъв си беше. Никой никога не можеже да предскаже със сигурност какво ще го заинтересува утре. В деня на бомбата например го интересуваше само връвчицата.
   Попадала ли Ви е речта му при връчването на Нобеловата награда? Ето Ви и цялата реч: "Дами и господа, днес стоя пред вас, защото никога не съм преставал да зяпам и да се шляя, подобно на първокласник, който в ранна пролетна утрин отива на училище. Всичко може да ме застави да се спра, да разглеждам, да си задавам въпроси и понякога да научавам неща. Аз съм много щастлив човек. Благодаря ви."

• „Защо да си губя времето с толкова измислени игри, когато има толкова много истински?"

• „Те не щат да се бият, освен ако не тръшкаш буркана от време на време."

• „Знаете ли например какво станало, когато за пръв път изпитвали бомбата в Аламогордо? Когато онова чудо експлодирало и всички се уверили, че с една бомба Америка може да затрие цял град, един от учениците се обърнал към татко и казал: "Днес науката позна греха." А знаете ли какво отвърнал баща ни? Той попитал:
   – Какво е грях?"

• „В този свят има достатъчно любов за всички, хората трябва само да я потърсят."

• „Нещастията в света идват – продължи тя колебливо, – защото хората все още са суеверни, а не учени. Каза всеки да учи повече и тогава няма да има никакви нещастия."

• „[...] всяко нещо, над което работели учените, рано или късно щяло да послужи като оръжие, подобно на бомбата."

• „[...] всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин."

• „Новите знания са най-ценната стока в света. Колкото повече истини откривам, толкова по-богати ставаме."

• „Чудото на Филикс –и аз искрено се надявам, че ще го споменете в книгите си – се състоеше в това, че той винаги подхождаше към старите загадки така, сякаш са нещо ново."

 • „Хората на чистата наука работят върху онова, което привлича тях, а не върху онова, което привлича другите."

• „Рекох им: тоя д-р Хоуникър, той не е мъртъв.
   – Така ли?
   – Само е влязъл в ново измерение."

• „Като бокононист бих се съгласил с радост с всяко предложение да се отиде някъде. Както казва Боконон: "Странните предложения за пътешествия са уроци по танц от бога."

• „Работа, работа, работа", шепнем ние, бокононистите, щом ни се стори твърде сложна и неразгадаема загадката на нашия живот.
   Но тогава бях християнин и единственото, което можах да кажа, беше: "Странен е животът понякога."

• „Завиждам ти.
   – Знаех си аз – въздъхна той, – че ако съм достатъчно търпелив да чакам, все ще се намери някой да ми завиди. Казвам си: имай търпение, рано или късно все ще се намери някой да ти завиди."

• „Като умра, всичко ще забравя – и ви съветвам и вие да сторите като мен."

• „На хората им е нужно да говорят за нещо, за да не им ръждясват гласовете, защото ако се намери нещо важно, което искат да кажат, а гласовете им са ръждясали..."

• „– И как е станало, та са го обявили извън закона?
   – Той сам си го измисли. Поиска от Маккейб да забрани религията му, а него самия – да постави извън закона, за да придаде на религиозния му живот на хората повече жар и повече усърдие."

• „Тигърът трябва да ловува, / птиците да летят, / а човекът да седи и да пита: / "Защо? Защо? Защо?" / Но време е тигрите да спят, / птиците да кацнат, / а човекът да твърди, / че всичко е разбрал."

• „Дворецът те караше да питаш, както винаги се пита при вида на каменни грамади: как са могли тези човечета, строителите, да преместят такива големи камъни? Подобно на всички каменни грамади, и дворецът веднага ми отговори: немият страх беше преместил тези огромни камъни."

• „Науката е магията, която действа."

• „Видях, че не ми е възможно да мина без Бога. Дотогава неговата помощ не ми беше нужна и не вярвах, че такава помощ съществува.
   Сега разбрах, че няма да се оправя без него, и наистина повярвах в помощта му."

• „– Сър, как умира човек, лишен от утехата на литературата?
   – По един или два начина. Или от окаменяване на сърцето, или от атрофия на нервната система."

• „Всъщност той [Боконон], разбира се, ни учи колко безплодни са усилията да се пише или чете историята. "Ако няма точни записки за миналото, как ще могат мъжете и жените да избягват сериозните грешки в бъдеще?" – пита той иронично."

• „Бяхме блажено спокойни и ведри – като всяка чистачка, като всеки портиер."

• „Но ако днес наистина е ден в памет на стоте деца, избити във войната – продължи той, – дали вълнуващите зрелища са най-подходящият начин да ги честваме?
   Отговорът е "да", но при едно условие: че ние, участниците в тържествата, работим съвестно и неуморно, за да унищожим глупостта и злобата у себе си и у цялото човечество."

• „Помислете в какъв рай би могъл да се превърне светът, ако всички сме добри и мъдри."

• „Както е казал поетът, майче: "от всички думи за мишките и хората най-печални са: "А можеше..."

• „Знаете ли защо мравките винаги успяват? – питаше ме той за хиляден път. – Защото се под-кре-пят една друга."

Сега имам всичко - рече си Муминтрол. - Имам цялата година. Заедно със зимата. Аз съм първият муминтрол, който е живял цяла година.

Чета бавно и попивам всяка дума от новото си четиво. Началните редове ме изпълват с топлина и уют, за каквито всеки може да мечтае в навечерието на коледно-новогодишните празници, пък макар и действието да се развива насред скованата белота на Севера. Бавно и с удоволствие се потапям в света на "Омагьосана зима" от Туве Янсон. Част от основната поредица за муминтролите и с оригиналните авторови илюстрации, книгата е издадена у нас от "Дамян Яков", в превод от Теодора Джебарова.
Изпълнена с високи очаквания, още с първите страници по лицето ми се плъзва усмивка на удовлетвореност. Мислено кимам утвърдително на избора си, натрупвайки преспи от удоволствие в душата си. Разбутвам одеялцето си и редом със събудилия се по неволя Муминтрол, правя първите крачки в притихналия дом на спящото семейство, дълбоко потънали в традиоционния си зимен сън. Неподвижен изглежда и светът навън, чиято снежна цялост предстои да нарушим със своите лапки (защото в духа на книгата всички създания, които се появяват, разполагат именно с такива, и аз нямам ни най-малко желание да се разграничавам от този запленяващ колектив).
Тягостната самота на събудилия се по никое време Муминтрол, за негов късмет, не продължава дълго. Добродушен, гостоприемен и почтителен, край него се завъртат не един и двама приятели. Първоначално полека встъпват персонажи като мъдрата Тоо-тики и саможивата Мю, а впоследствие нахлува гъмжило от чудати образи, сред които муминският праотец, кучето Хленч, досадният хемул, плахата бубалина Саломе и цял отбор потайници. Докато повечето от героите будят умиление, мистичната Мразка и достопочтената ледена царкиня предизвикват вледеняващ респект.
С всички странници, които зимата довежда, на Муминтрол не му остава много време за носталгия по топлите времена. С удоволствие наблюдавам всяка среща, разговор и действие, а някои събития ме карат да затая дъх. Дълбоко в съзнанието ми се запечатва първият изгрев, ознаменуващ финала на полярната нощ, снежната фъртуна и всички забележителни моменти от настъпващата пролет.
Магическо очарование е пропило страниците на книгата. Същевременно не губи и своята реалистичност – трудностите на героите не се спестяват на читателя, опасностите и дори смъртта са налице, но без да се превръщат в трагедия, а са фино и деликатно представени. Философските внушения също са навсякъде и макар "Омагьосана зима" да е детска книга, ме размисли и развълнува силно. Ако не страдате от предразсъдъци, ограничаващи ви в литературата за възрастни, а напротив – обезателно разгърнете тази или друга част от поредицата на Туве Янсон. За себе си съм сигурна, че ще го направя отново и силно вярвам, че с която и да продължа, няма да сбъркам.

• „Но после реши, че сигурно е много страшно да си единственият буден, когато всички останали спят."

• „Ако знаех, че той знае, че заради него съм тръгнал да се катеря по тези планини, бих могъл да го направя. Ама така, съвсем сам няма да мога."

• „А сега си мисля за северното сияние. Кой знае дали го има или само се вижда. Всичко е много несигурно и тъкмо това ме успокоява."

• „[...] зимата гъмжеше от странни същества, които се държаха загадъчно и своеволно."

• „Муминтрол помълча малко. После въздъхна:
   - Някой изнася неща от татковата къща.
   - Какво по-хубаво от това! - възкликна Тоо-тики весело. - Прекалено много неща има около теб. Да не говорим за нещата, които помниш, и нещата, за които мечтаеш."

• „Видиш ли, има толкова много създания, които не могат да си намерят място през лятото, нито през есента, или пролетта - подхвана тя [Тоо-тики]. - Всички, дето са плахи и малко по-особени... Разни нощни животни и същества, които никога не са имали свои приятели и в които никой не вярва. Цялата година те се държат настрана. А сетне, когато всичко притихне и побелее, и нощите станат дълги и останалите заспят зимния си сън - тогава те излизат наяве."

• „Въздухът сякаш поомекна. Наоколо не се виждаше нищо от гъстия сняг и Муминтрол изпадна в същото въодушевление, което го обземаше лятно време, когато нагазваше в морето. Съблече трескаво хавлията и се хвърли с главата напред в една преспа.
"Зима! - помисли си той. - Та аз дори бих могъл да я обикна!"

• „Жалко, че интересните неща свършват тъкмо когато си престанал да се боиш от тях и най-сетне започнеш да се забавляваш."

• „Настъпи онзи тайнствен месец с красиви слънчеви дни, с капчуци от стрехите, ветрове и бързо летящи облаци, а пък нощем - остър студ, заледяване и ослепителна лунна светлина."

• „- Защо не ми каза всичко туй през зимата? - прекъсна я Муминтрол. - Щеше да ме утеши. Аз ти казах: "тук растяха ябълки", "пък ти само ми отговори: "а сега расте сняг ". Не разбра ли, че ми беше тъжно?
Тоо-тики сви рамене.
- Всеки трябва да открие всичко сам и съвсем сам да се прекатери през него."

Ако известно време
се опиташ да си измислен
ще се убедиш, че измислените
герои понякога са по-истински
от хората с тела и туптящи сърца.

Без да съм си представяла, че държа синьо перо, ето че едно такова се озова в ръцете ми. Това върху корицата на "Илюзии" от Ричард Бах, Издателство "Хермес", 2011. Ако зависеше от мен, едва ли щях да посегна към книга с дизайн като тази, вероятно затова и тя престоя достатъчно дълго време сбутана между останалите, преди действително да я зачета. Но ето, че в един безбрежен августовски ден спрях точно на този пристан.
Или по-правилно не пристан, а летище. Дори не летище, а поле, нейде из Средния запад на Щатите. Книгата започва със страници от дневник, но разказвачът, Ричард, бързо ни въвежда в обстановката и срещата си с Доналд Шимода, Месията монтьор. Предусетила философския привкус на четивото, в което междувременно попрелитат и два биплана, бързо получавам асоциация с "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" от Робърт М. Пърсиг. Това усещане не ме напуска до края, макар книгата на Бах да е далеч по-ведра, кратка и лека като четиво.
Героите не губят време и скоро след запознанството си преминават в откровени разговори за естеството на професията "Месия", проблемите, свързани с практикуването ѝ, и как изобщо се става Учител. Сетне се зареждат поредица от необикновени за Ричард случки от професионалната практика на Дон, разговор за живота и филмите като негов аналог – за илюзията на филма и илюзията на живота, защото "за да изживееш илюзията се иска време и място".
В крайна сметка се стига до уроци по месийство. Тук вече книгата ми напомня историите на Карлос Кастанеда и неговия Дон Хуан. И ако при Кастанеда предмет на уроците е осъзнатото сънуване, то Бах избухва с илюзии наяве. Нашите герои продължават с упражнения за ходене върху вода, къпане с пръст, минаване през стени – хиперпрактично, не мислите ли? Тук някъде се явява и синьото перо, за което вече споменах. Всичко това примесено с идеи, свързани с това, че всеки живее в собствен свят, а не такъв споделен с останалите няколко милиарда жители на планетата, да речем, с размишления върху самотата и свободата.
"Илюзии" на Ричард Бах е прекрасна кратичко и лежерно четиво, с което да размърдате профилософски ориентираните дялове на мозъка си през лежерните летни дни. Един текст за изборите в живота, с който, напълно в духа на книгата, имате право да се съгласите или пък не.

• „Вътре във всекиго от нас е заложена силата да изберем: здраве или болест, богатство или бедност, свобода или робство. Именно ние и никой друг направляваме всичко това."

• „През живота те води едно вътрешно ученолюбиво създание, палавото одухотворено същество, което е истинският ти Аз. Не обръщай гръб на възможните бъдещета, ако не си се убедил, че няма какво да научиш от тях. Винаги разполагаш със свободата да размислиш и да избереш друго бъдеще или друго минало."

• „Не съществува проблем, който да не ти носи подарък. Търсиш проблемите, защото имаш нужда от техните дарове."

• „Човек свиква със самотата, но наруши ли я дори за един-единствен ден - и наново трябва да свиква с нея."

• „Онова, което свързва истинското ти семейство, не е кръвта, а уважението и радостта от съвместния ви живот."

• „Научиш ли всичко, което знае вълшебникът, вълшебствата му вече не са вълшебства."

• „Представи си Вселената прекрасна,красива и съвършена [...] И после можеш да бъдешсигурен в едно: Абсолютът си я е представилмъничко по-прекрасна, отколкото ти."

• „Ако наистина искаш да изпъдиш от живота си някой облак, не вдигай толкова шум, просто се отпусни и го прогони от мислите си."

• „Никога не те спохожда желание, бе да те споходи и силата, с която да го осъществиш. Но все пак може да се наложи и да се потрудиш за това."

• „Захванеш ли се да доказваш, че нещо ти пречи, то наистина започва да ти пречи [...]"

• „Всеки човек, всички случки в живота ти са в него, защото си ги привлякъл ти. Твоя работа е да решиш какво ще правиш с тях."

• „Ти си това, което мислиш."

• „Ето как ще провериш изпълнил ли си мисията си на Земята. Ако си жив, не си."

• „- Излиза, че наистина знаеш всичко.
   - Ти също, разбира се. Просто знам, че знам всичко."

• „- Хората, които превиват гръб, за да си изкарат прехраната, го правят, защото го искат - отвърна Шимода. - Точно както онези, които си вадят хляба, като се забавляват."

• „За да живееш свободен и щастлив, трябва да пожертваш скуката. Тази жертва невинаги е лесна."

• „Мерило за невежеството ти е степента, в която вярваш в неправдата. Онова, което за гъсеницата е краят на света, за Учителя е пеперуда."

• „Случва се в различно време и пространство, а всяко различно време и пространство е сън за всеки благоразумен, здравомислещ жител на Земята [...]"

• „[...] не числеността на тълпите определя колко добър е един учител."

Слънцето докосвало хоризонта, сякаш било кацнало на пределната черта на морето, без да се реши да се гмурне.

В почивния ден успявам да стана рано, преди останалите членове на семейството да са се разбудили. Топлото капучино е вече до мен, а в приятен контраст е хладният повей на пристъпващия през леко открехнатия прозорец септември. Компания ми прави новото книжно съкровище от Издателство "Миранда" – "Скандинавски легенди".
Сред тази атмосфера на тишина и уют разгръщам страниците и се понасям далеч на север сред отвесни скали, яростен плисък на сурови вълни и крясък на чайки. Там, на ръба, потръпвам пред гледката и се вълнувам за пътя, който предстои да измина.
В стоте страници на великолепното издание в голям формат откривам осем истории, скрити зад дебели корици. Изящните илюстрации от италианския художник Федерико Сантен са първият полъх от атмосферата, в която се потапям. Дивната красота на Севера се превръща във фон на срещите ми със самия Тор и неговите наследници, с чудати елфи, тролове и джуджета, със стада от елени, лосове и глигани. Дръзки мореплаватели, смели приключенци или тихи мечтатели, героите ме очароват със своите действия. Заедно полагаме основите на Све-я, Нор-вег, Фар-ьор, Ис-ланд и Грен-ланд, а между големите събития ставам свидетел на носталгията по дома, силната бащина, синовна и братова обич, отплатата на добри дела, търпението и жертвите по пътя на великата съдба. Специална за мен е историята на "Момчето, което искало да бъде сянка", защото в нея откривам легендата, която стои зад природния феномен, известен като Призрака на Брокен.
И ако започнах книгата с топла безалкохолна напитка, то след прочетеното с удоволствие ще налея халба студена бира, с която да си кажа "Наздраве!" с героите, които вече надигнаха чашите. Макар изданието изначално да е адресирано към младите читатели, естетиката му несъмнено ще привлече и мнозина на по-зряла възраст, а тематиката по подразбиране лежи на сърцето на почитателите на специален музикален жанр, към чиито редици се числя и аз.

С благодарност към Издателство "Миранда" за предоставения екземпляр!

Твърда синя корица, черна обложка и деликатно щрихован пумпал. Пумпалът на времето, както скоро ще стане ясно, се завърта, за да ме хвърли в смразяващ пролог с тежък криминален случай, стереотип на родната действителност. Бързо преминавам през местопрестъплението, за да вляза с тихи стъпки, още преди зазоряване, в дома на Дамян и неговата избраница Таня.
Следващите страници ме отвеждат в зората на тяхното познанство и отвъд, за да науча какви са главните герои и заедно, и поотделно. Те са познати образи от нашето съвремие. Дамян е млад, привлекателен софиянец, сравнително добре уреден, получил наготово живота си в столицата. Таня е здравословно амбициозно момиче, израснало на село, за която борбата за големия град е въпрос на оцеляване.Така казано може да прозвучи порочно, но в действителност това е бленуваната връзка – красива, дълбока и... истинска, както я определя самата Таня.
Но какво става, когато мечтата се сбъдне, когато се превърне в ежедневие, а реалността вземе превес? Има ли една двойка бъдеще сред битовите несрети? Колко важен е материалният успех на мъжа за жената до него? А за самия мъж? Може ли любовта да се превърне в товар?
Следва въздълго зацикляне в разсъждения по тези въпроси. Затворен най-вече във вътрешните терзания на главния герой, сюжетът се отпушва след стотната страница с неговото заминаване на гурбет, когато Дамян заживява в Германия, а Таня без Дамян. Той е там уж заради любимата, но новият му живот като че ли донася ненавист към нея, прозира комплекс за малоценност, а от миналото му изплува ключов детайл, издаващ слабохарактерност. Все пак, той постига жадувания материален успех в чужбина, но дали жената, за която уж заминава, го чака на мястото, където я е оставил?
Заглавието "Затворен в теб" перфектно предава усещането и атмосферата на романа – в лишените от диалози пасажи липсва динамика. Те обаче ни потапят в душите на самите герои. Вътре в Дамян, вътре в Таня, Жулиета, Надя – харесва ми как отделните глави отразяват историята от различните гледни точки.
Романът започва бавно и колелото на сюжета се завърта мъчно, върви мудно. На места изпитвам нуждата от допълнително шлифоване на изказа и редакторска намеса, тук-там забелязвам коректорски пропуски.
Постепенно обаче настъпва качествена градация и книгата се изгражда все по-пълноценно, свободно и смело в хода на повествованието, за да достигне до един удовлетворяващо засукан финал. "Затворен в теб" от Йова Станкова, Издателство "Черно фламинго", 2021 г., в никакъв случай няма да се хареса на читатели, които търсят динамика или различен от познатия ни свят, но ако дълбокото потапяне в душевността на героите и проблемите на реалността, в която живеем, ви вълнуват, то това е вашият роман.

С благодарност към автора и издателството за предоставения екземпляр!

• "Но съдбата не може да бъде спряна. Решенията не могат да бъдат вечно отлагани, ако сам не ги вземеш, то някой друг ще ги вземе вместо теб и те няма да са в твоя полза."

• "Но това, което другите нямаха, а Таня имаше в изобилие, бяха амбицията и упоритостта, каквито може да има само някой, който няма друг избор."

• "Всяка мечта е завинаги, като че ли след нея няма нищо, никой не планира за след мечтата, защото мечтата е толкова сладка и невероятна, че не смееш да погледнеш след нея, там, където е отвъд сбъдването на мечтите."

Мине се не мине ден и във фийда ми изскача я някоя книга на Олга Токарчук, я самата тя. Не издържах вече на напора, трябваше да прочета нещо нейно. Кое да е? Препоръки не липсваха, но нали съм на вълна къси произведения в момента, нека да са "Чудати разкази". Издадена от ICU през 2021 г., преводът е на Силвия Борисова, а грабващата вниманието корица е дело на Kontur Creative и по-конкретно на Таня Минчева.
Не чаках много, за да отворя първия "буркан". От мистериозната история на "Пътникът" по гърба ми пролазва някоя и друга тръпка, а размишленията, които отприщва, разпалват апетита ми за следващите разкази. Със следващия ясно си давам сметка, че повествованията ще се движат по ръба на сюрреализма, което ме кара да се облизвам сладко-сладко. Обрисуваните ситуации са нормални по своему, но в нетипичен за нашата действителност контекст. Над историите тегне лека меланхолия, липсва жизнерадост в унисон с философските размисли, които провокират, но в тях се усеща още топлина, своеобразен уют и човещина, макар не във всеки от тях героите да са точно хора. Разказите са вълшебни, че дори и фантастични, а футуристичният привкус в някои от тях дава и доза киберпънк.
На разнообразна тематика, историите не са с неочакван край, а такива с непредвидим сюжет. Общо 10, повечето от тях ми харесват много. Със смесени чувства съм за финалния, а "Буркани" е единственият, който не ми допадна особено, но пък той в най-голяма степен е дал отражение върху корицата и цялостното графично оформление на книгата. Сред образите, с които се срещаме, са лунните деца на един утопичен свят, общността на егоните, искащия и търсещ отговор приемник на ново сърце, един инвалидизиран бог. Други са съвсем тривиални – стар ерген, чиито лентяйски живот угасва скоропостижно след смъртта на неговата майка, преоткриващ света мъж, един интелектуалец, който пада жертва на проявената от него човечност.
Много точно и буквално е озаглавена книгата на Олга Токарчук. Ако посягате към нея с очакването и желанието да получите точно това – "Чудати разкази", бъдете сигурни, че няма да останете разочаровани.

• „Най-лошо е онова, което се повтаря, което е ритмично, неизменно, предвидимо, неизбежно и непокорно – онова, на което не можеш да повлияеш, което те стисва в лапите си и те повлича напред."

• „– Кажете ми, моля – подхвана пак той предпазливо, – не ви ли се струва, че светът се е променил? Че някак... – търсеше думите, – че е станал някак неуловим?
   Тя отново се усмихна и може би с облекчение.
   – Разбира се, драги, напълно сте прав. Времето тече по-бързо, от това е. Тоест не че тече по-бързо, ами нашият ум е вече износен и не го догонваме както някога."

• „Пиша за децата, защото само те четат истински. Възрастните се чувстват виновни заради логофобията си и компенсират, като купуват на дъщерите и синчетата си книги."

• „Идеал би бил животът само сам, но не познавам никого чак толкова ексцентричен."

• „Светът е черупка на огромен охлюв, който се тътри през времето."

• „В днешно време трудно се намира нещо, което веднага да ти хареса. Днес покупките приличат по-скоро на ровене в боклука."

• „Пролетта приижда в Европа на вълни. Ражда се в Южна Италия и Испания и тайничко се промъква на север, по незнайни пътища и начини. През март вече е в Южна Франция и Гърция, през април избухва в Швейцария и на Балканите, през май разцъфва в Германия и Централна Европа и в началото на юни се ширва в Скандинавия."

• „Изпитва усещане за някаква странна неопределеност, както в детството, когато пространствата още не са запълнени със значения и всяко събитие изглежда единствено и неповторимо."

• „[...] мисълта му е прагматична, затова не използва думата щастие, а по-скоро удовлетворение."

• „– Съжалението е странна, напълно ирационална емоция – каза. – Вече нищо няма да се промени. Нищо няма да се върне назад. То е от онези излишни и нетрайни чувства, от които няма никаква полза."

• „Не мога да видя нещо, в което ме няма. Ние сме затворници на самите себе си."

• „В еволюционен смисъл всички ние все още сме шимпанзета, таралежи и лиственици, всички те са в нас. Всеки момент можем да се пбърнем към това. Между нас няма някакви непреодолими пропасти. Делят ни само фуги, дребни процепи в битието. Unus Mundus. Светът е един."

• „Днес знаем, че човек се ражда като бомба, напълнена с най-различни потенциали, и времето на израстване и узряване изобщо не е обогатяване и научаване, а по-скоро елиминиране на възможностите една след друга. Накрая от диво буйно растение ние се превръщаме в нещо като бонзай – дегенерирала, подрязана и изкуствена миниатюра на потенциалните себе си."

• „Обикновено научните открития в началото изглеждат нерационални, защото именно рационалността определя границите на познанието; за да ги прекрачиш, често трябва да отхвърлиш рационалността и да се хвърлиш в тъмните въртопи на неизследваното, именно за да ги направиш фрагмент след фрагмент рационални и разбираеми."

• „– Виждаш ли – продължи с уроците Илон Масажиста, – как масажът стабилизира времето, защото само времето на тялото е истинско. А толкова е лесно да го повредиш. Ако не бяха масажистите, светът щеше да потъне в хаос."

• „За да имаш спокоен живот, трябва да жертваш нещо."

Любовта ми към теб е без юзди. Обичам те свободно.

Пред мен е книга от непознат автор. Корицата не ми харесва, въпреки че нещо в нея смътно ме привлича. Резюмето потвърждава някои от подозренията, които вече имам – сюжетът ще се завърти около двама червенокоси и кутия "Кемъл". Амии! Това е "Натюрморт с кълвач" от Том Робинс, издание на "Алтера" от 2011 г., в превод от Димитър Коцев – Шошо. Корицата, оказва се, е дело на любим художник – ето на защо не останах безразлична, пък било то и пред ранната Капка Кънева.
Единият от двамата (червенокоси) е принцеса Лий–Шери, дъщеря на прокудения монарх на Му, Макс, и съпругата му Тили ("О-о, спагети-о!"), понастоящем (последната четвърт на двадесети век) обитаващи къща в Пюджит Саунд. Своя дом те споделят с още двама придворни, единият от които е Чък – нескопосаният "таен агент" на ЦРУ, а вторият е последната поданичка на кралското семейство, леко смахнатата Жулиета. Да се присъединят към домакинството пък постоянни напъни имат околните къпинови храсти.
Принцесата е млада, красива, умна (така да се каже) и обществено активна. Именно последната ѝ характеристика я отвежда на еко-био-гео-хомо-еманци-конференция на Хаваите. Това мероприятие я среща с чаровния бомбаджия и духовит философ Бърнард Мики Ренгл, по прякор Кълвача, отишъл там по работа, сиреч да взривява. Също червенокос. Помежду им пламва страстна любов, продължаваща дори и зад решетките, които нашият "човек извън закона" за зла участ насмалко да успее да отърве. Дълбока съпричастност завладява принцесата и доброволно тя заживява в отшелничество сходно с това на своя любим – затваря се на таванската стая на дома си, лишена от удобства и лукс, където лунната светлина достига само благодарение на малкото останало необядисано квадратче на прозореца ѝ. Лий-Шери обаче не скучае, защото времето и мислите ѝ са всепогълнати от пакета "Кемъл", с какъвто и Бърнард разполага в килията си. Това поражда лавина от разсъждения, много от които ми е трудно да понеса. Историята обаче не свършва дотук, а връзката е подложена на изпитания, които не можем да бъдем сигурни дали ще устоят на изпитанията на времето, така както пирамидите, заели достопочтенно място в романа.
Книгата за мен започва бавно и безинтересно. Първите стотина страници са повече хаос и по-малко смислен сюжет, но за късмет, с връщането на героите в Щатите, сюжетът се завръзва истински. Остроумниченето и хумористични напъни на автора често ми идва в повече, но от шеметната вихрушка, напомняща донякъде "Чемширово дърво" от Камило Хосе Села, изхвърчат и немалко интригуващи мъдрости. Цялата лудост на книгата все пак притежава смътно очарование и си давам сметка, че не бих могла да не обикна нещо толкова откачено. Не бих препоръчала това безумно очарование на всеки, но ако у вас се крие смел читател с експериментаторски дух, дерзайте – това е книга, която няма да ви остави равнодушни и ще запишете с лъскавко мастило в читателското си портфолио.
Ето и няколко искри, с които може би ще запаля фитила на вашия интерес:

• „Човечеството е прогресирало (когато е прогресирало) не защото е било трезво, отговорно и предпазливо, а защото е било игриво, бунтовно и незряло."

• „За последната четвърт на двадесети век може да се каже следното: възприе се очевидната истина, макар и не напълно разбрана от многобройно малцинство, че ако желаем по-добър свят, ще трябва да бъдем по-добри хора."

• „Разликата между престъпник и човек извън закона е,че докато престъпниците често са жертви, хората извън закона никога не са такива. Всъщност първата стъпка към превръщането в истински човек извън закона е отказът да се пожертваш."

• „Обичам магията на динамита. Колко красноречив е неговият говор!"

• „Можеш да си мислиш, че обръщаш внимание на едно, друго или трето, но нашите сънища ни казват какво всъщност ни интересува. Сънищата никога не лъжат."

• „На този свят винаги има еднакво количество добър и лош късмет. Ако един човек не се сдобие с лош късмет, някой друг ще се сдобие вместо него."

• „Няма смисъл да спасяваш Земята, ако това означава да загубиш Луната."

• „[...] ние все още не знаем къде отива страстта, когато си отива."

• „Но както добре знае всеки полуосъзнат материалист, това, което държиш, държи теб."

• „Самият Кълвач я бе учил, че законите са като копчета, които трябва да се разкопчават, когато назрее моментът, а ако не можеш да нарушиш собствените си правила, чии ще можеш да нарушиш?"

• „Пирамидите са построени, за да останат вечно, създадени са, за да въстанат срещу времето и човечеството."

• „Тъпанарите спазват законите, защото са избрали да не избират. Хората извън закона, които по-малко се боят от объркващото разнообразие на действието, които са всъщност малко луди по ситуации нови и крайни, ще търсят начин да избират, дори когато изборът не им се предоставя."

• „[...] всяко тоталитарно общество, колкото и да е строго, си е имало свой ъндърграунд. Всъщност, два ъндърграунда. Единият е ъндърграундът на политическата съпротива, а другият е този, зает със запазването на красотата и радостта, или, иначе казано, запазването на човешкия дух."

• „Когато загадката на една връзка си отива, и любовта си отива."

• „1) Всичко е част от романтиката
   2) Никога не е прекалено късно да имаш щастливо детство."

Нищо не съм направил за теб, но го имаше денят на бадемовия цвят и го имаше денят на калта.

Имало едно време... Именно – афинитетът ми към приказките е отколешен! Квинтесенция на народната мъдрост, те изграждат вълнуващи светове на магическа реалност, сила, красота и справедливост. Затова и когато Издателство "Миранда" ми предложиха да споделят с мен новия си сборник "Испански приказки" (в превод от Толя Радева), не се поколебах и за миг в желанието си да се потопя в чуждоземни приключения.
И ето, че държа в ръцете си великолепното издание в голям формат и твърди корици (налично и във вариант с меки). Във възторг съм от вида на книгата, разкошно илюстрирана от италианския художник Серджо Ридзато, познат ни от страниците на едни емблематични индийски приказки отпреди трийсетина години (апропо, отново налични на пазара, благодарение на "Миранда"). Изобилието от красиви картини, които съпровождат текста, развихрят въображението ми още преди да зачета. Опитвам да предугадя сюжетите, спирайки вниманието си на изобразените сцени, и неусетно стигам до съдържанието, което обещава 8 истории в малко над 100 страници. Време е да се връщам в началото.
Книгата започва с обръщение на Ридзато към българските читатели. Сравнението на сборника с калейдоскоп ме очарова и зарежда с трепетно вълнение как ще се подредят парченцата на всеки разказ. Вихрушката не закъснява и скоро се озовавам столетия назад във времена на храбри благородници, могъщи магьосници, големи мъдреци и изящни красавици, а сюжетите се завързват около човешката жажда за власт, богатства и слава, лъжата, скъперничеството, мързела, та дори и най-елементарното капризничене. Чудати случки и мощни чародейства съпътстват живота на героите, а арена на събитията са грандиозни дворци и тъмни пещери, вълшебни езера и тайнствени гори.
Ще заеме ли полагащия ѝ се престол хубавата Калитея? Кой всъщност е Пикийо? Как и защо шалът влезе на мода? Ще опази ли Абен Хабуз своето кралство? Ще угоди ли на чуждите прищевки магьосникът от Толедо? Подбраните истории са разнообразни, вълнуващи, а финалът на всяка от тях носи удовлетвореността от въдворената справедливост. Сред любимите ми са тези за "Зелената птица" със своя заплетен сюжет и смели девойки, "Сифар, безстрашния рицар" с любовта към приключенията и "Красавици, но лъжкини" с извънредното въображение на цял един народ. Деца или възрастни, на които приказните сюжети не са чужди, вярвам, че и вие ще намерите истории, които да са ви на сърце, сред събраните тук.

С благодарност към Издателство "Миранда" за предоставения екземпляр!

Tell me why I was born to live in this skin
Tell me how I'm supposed to be forgiven
With my hand in the hive and the sun in my eyes, yeah
('Broken Boy' - Cage The Elephant)

В ръцете си държа стихосбирката "Другото време_" от Нели Станева (издателство "Жанет 45"). Любезно предоставена ми от самата авторка, вълнувам се да прочета посланието, разписано за мен в началото – благодаря ти, Нели! И се питам какво ли ще ми предложи книгата: подчертавката в края на заглавието ме навява на мисли за незавършеност, която да допиша със собственото си съзнание; корицата пък ми извиква асоциации, свързани с  деликатната персона на поетесата на границата между два свята.
Какво ли ще да е това друго време? Отварям съдържанието в края, опитвайки се да предугадя смисъла по списъка с творбите. В малко над 60 страници откривам стихотворения, разпределени в четирите сезона на поезията на Нели. Веднага вниманието ми е привлечено от няколко заглавия: "Берлин", защото отдавна ми се иска да посетя града; "Супернова", защото космосът ме вдъхновява; "Земетресение", което свързвам с моя научен профил; "Зимно слънцестоене", защото най-късият ден е един от най-специалните за мен в годината.
Решавам да подходя методично. Отгръщам в самото начало на стихосбирката, за да се озова в зората на пролетта. Прелиствам страниците, по които преминавам бавно, следвайки порядъка на познатите четири годишни времена.
И ето ни - стремително търкаляйки се надолу по склона. Завихрени от встъпителните слова се озоваваме в един "Берлин", от чиято тъмнина пониква животът. Поезията на Нели е напоителна, сочна, дива поезия, изпълнена със страст и сетивност. Берем ненаситно от цветята и плодовете, разпилявайки себе си по дивите треви на поляните. Покълваме, порастваме, а сетне светът ни избухва във всички посоки (и "всяка посока беше правилно решение"), за да преминем отвъд границите. От малката полянка се изстрелваме в космоса, потъваме в недрата на земята, прекосяваме мултивселената. Гледаме светът в огледалото и живеем в него. И в "космическата ни самотност" неотменно сме двама.
Водя си бележки и запазвам късове от "Цветя", "Супернова", "Смяна на дневната стража", "Малка нощна музика", "Море", "Земетресение", "Роса", "Смъртта", "Дърво", "Пасторал", "Две сме", "Тясно физическо пространство", "Зрелост". Споделям ви някои от тях, а други ви пожелавам сами да откриете:

• "Нищо тук не се случва. Обаче/ непрекъснато никнат цветя./ И това тъй учудващо стига."

• "Ще глътнат ли вълните ти главата ми,/ така ще да съм лека като хората,/ които мачкат бясно бреговете ти/ и жадно ближат тази сол - живота?"

• "Безсмъртна съм във чистата наслада,/ в немигащото взиране към изгрева,/ в умелите прегръдки на промените."

• "Нека те науча/ маневрите на гладкото излитане."

• "Да расте разклоненото знание,/ че "вечен" не е синоним/ на "Бог" и съвсем не на "жив".

В навечерието на Коледните празници намирам уют в необичайно четиво. Книгата е небезизвестната "Улица "Консервна" от Джон Стайнбек и всеки, който вече я е чел, може би (донякъде) би се изненадал от това ми усещане. Но потапяйки се под подърхността на смрадта и бунищата, срещам представителите на най-низшите социални прослойки и един свят, който привлича, буди симпатии и приобщава онзи, осмелил се да се вгледа в него.
Да тръгнем заедно по улица "Консервна"! Най-първо попадаме в бакалница на прагматичния китаец Ли Чун, в която има от пиле мляко. Наблизо са ресторант "Мечешко знаме" на Дора и нейните момичета, Западната биологична лаборатория на Док и приютът "Палас". В последното убежище – не, свой дом са намерили няколко безделника, неразривно свързани помежду си. Обединени около един от тях, в книгата те често присъстват със събирателното "Мак и момчетата". Точно те се ключовите фигури, около които се завърта повествованието.
Ще кажете какво ни вълнуват няколко хаймани. Едва ли – посягайки към Стайнбек се съмнявам да сте очаквали класни обитатели сред страниците на книгата му. Мак и момчетата са страхотни образи и вълнуващи души. Непритежаващи нищо, но готови да дадат и малкото, което получат, за онзи, когото ценят и обичат. Е, понякога добрината не минава без последствия, но нищо не е непоправимо и чистото сърце сърце ще намери път да реализира добрите си намерения.
"Жертвата" на тяхната загриженост е Док – интелигентът, единакът, когото всички уважават, но който е винаги сам. Човекът, осмелил се да опита млечен шейк с бира. Въпреки конкуренцията на Мак и останалите, Док е любимият ми образ в книгата.
На улица "Консервна" няма блясък, не живеят велики герои. Тя е "задният двор" на Монтерей, но материалната ѝ нищета, сърцатите ѝ обитатели и опаловият час не оставят посетителя равнодушен. Времето, което прекарвам на нея е кратко – бързо изчитам малкия обем на страниците, но обаятелния образ на улицата попива дълбоко в душата ми.
Оставям ви с няколко консерви от Улицата:

• "Той бе забелязал, че човек се напива  и от цяла, но и от половин чаша, стига само да е в настроение да се напие."

• "Тук беше чудесно. Ако имаше жаби, тетрябваше да се намират именно тук. Място да си отдъхнеш, място да се почувстваш щастлив."

• "На женен човек доверие да нямаш. Колкото и да мрази жена си, пак при нея ще се върне. Започва да мисли, да размишлява и се връща у дома си. На такъв повече вяра не можеш да имаш."

• "– Бас държам стига да е искал, Мак е можел да стане президент на Съединените щати – отбеляза Хейзъл и ритна пясък върху огъня.
   – И какво щеше да прави? – възрази Джоунс. – В това не би имало нищо весело."

• "Това е опаловият час, границата между деня и нощта, когато времето спира и се замисля за себе си."

• "Брадатите хора и без друго винаги са малко подозрителни."

• "Никой досега не е изучавал психологията на едно замиращо празненство. Колкото и да е бясно, кресливо и кипящо, обзема го треска, настъпва тишина и тогаз то бързо-бързо свършва – гостите се разотиватм заспиват или пък се замъкват другаде, на друго празненство, и оставят зад гърба си един мъртвец."

• "Защото на отлъчването от обществото човек може да отвърне по два начина - или да се измъкне от облака, като си обещае, че ще стане по-добър, по-чист и по-благовъзпитан, или да си остане лош, да настрои против себе си целия свят и да върши още по-лоши неща. Последното обикновено е най-разпространеният отговор на презрението."

• "Качествата, които ценим у човека – доброта и щедрост, откритост, честност, разбиране и чувство – всички те съпътствуват неудачите в нашата система. А ония черти, които презираме – нетърпимостта, алчността, лакомията, низостта, лакомията – те са пътят към успеха. И макар хората да се възхищават от стойността на първите, те всъщност обичат плодовете на последните."

• "А веднъж насадиш ли се в такава история, най-добре е просто да се легнеш, додето се размине."

• "Същината на веселията не е достатъчно изучена. Всички обаче схващат, че всяка веселба има своя патология, че тя е нещо като живо същество и че има склонност да бъде твърде извратено същество. Всички също така знаят, че почти няма веселба, която да е завършила тъй, както се е предвиждало, според предварителните намерения."