Кен Ниимура, Рюноске Акутагава и Хайри Хамдан

Тези дни не ми остава толкова време за (художествена) литература, колкото ми се иска. А за да не се лиша съвсем от него, ревютата са още по-кът. Никак обаче не желая да прекъсвам тази вече станала дългогодишна традиция, така че въпреки всичко съм тук, за да ви споделя някои бележки по последните си четива. По всичко личи, че селекцията е повече от еклектична, а това е и най-хубавото.

"Никога не го отваряй" от Кен Ниимура

"Никога не го отваряй" от Кен Ниимура, Издателство "Locus", преводач Емил Марков – като издание в ограничен тираж на български, всяка бройка от което с уникален номер, поръчах книгата с нейното излизане. Престоя доста дълго в очакване, а, както може да се предположи, прочитът на трите графични новели отне не повече от един следобед. Първите две бяха леки, третата беше с по-задълбочен сюжет. С хумора си, втората е моят фаворит, другите две се отличиха с приказния си характер. За изображенията няма какво да говоря – точно каквито корицата даваше като заявка, с чудесна динамика.

"Странна история" от Рюноске Акутагава

"Странна история" от Рюноске Акутагава, Издателство "Изток-Запад", преводач Мартина Неделчева – попаднах за първи път на разказ от автора в антологията "50 велики разказвачи". Това стана и причината да си взема сборника "Странна история". Първите истории не предизвикват извънредни впечатления с тривиалност на своите сюжети. Скоро след това обаче "играта загрубява" и с удоволствие потъвам в дебрите на съвременната японска литература. Чета разказ след разказ с вълнение и отдаденост, а "странните истории" далеч не се изчерпват с тази от едноименния такъв. Смътно ми напомнят "Чудатите разкази" от Олга Токарчук. Ако търсите и харесвате особена литература – препоръчвам ви книгата.

"Аз, бедуинът" от Хайри Хамдан

"Аз, бедуинът" от Хайри Хамдан, Издателство "Лексикон" – какво по-естествено от това да посегнеш към поезия, която да вмъкнеш в късите мигове на почивка? Не съм напълно съгласна. Далеч по-усърдно фокусиране ми е необходимо да анализирам в цялост и поотделно творбите на пишещия на български поет. Тъкмо когато реша, че съм достигнала дълбините на посланието, финалните стихове ме запращат в неизвестното. Досущ като пясъчна буря, може би? Мъдрост, зрялост, спокойствие са асоциациите, които извиква в съзнанието ми споменът за стихосбирката от дистанцията на времето, а бележките ми ме подсещат за не едно и две заглавия, проправили си път до сърцето ми. За финал ви оставям с едно от тях:

Тишината е невидимата ръка на покоя.
Мълчанието е нестихващия грохот
на смъртта.
Тишината е същността на пустинята,
мълчанието – тежкото ѝ наказание.
Всеки е свободен да избира
между грохот и покой.

Публикувана в Дневник

Спа, без да съзнава това, но усещаше, че продължава да е жива в съня, че другата половина на леглото й е в излишък, че лежи както винаги на левия край, но и липсва тежестта на другото тяло в отсрещния край. Мислейки насън, тя разбра, че никога вече нямаше да спи така, и се разрида насън, и спа в ридания, без да променя позата си, в своя край на леглото много след като пропяха първи петли и я събуди нежеланото слънце на утринта без него. И чак тогава си даде сметка, че беше спала дълго, без да умре, че бе ридала насън и че в риданията на съня беше мислила повече за Флорентино Ариса, отколкото за покойния си съпруг.

"Любов по време на холера" от Габриел Гарсия Маркес

След "Отнесени от вихъра" на Маргарет Мичъл имам нужда от следваща разтърсваща класика, която да ми помогне да превъзмогна разгорелите се у мен читателски вълнения. Кратко проучване и бегъл поглед без риска да разкрия сюжета бързо ме хвърлят на "Любов по време на холера" от Габриел Гарсия Маркес (Издателство "Лъчезар Минчев"*, в превод на Тамара Такова).
Романът ме изпраща в повехнал колониален град нейде из Карибието в края на XIX и началото на XX век. Увертюра от близо 70 страници въвежда читателя, не без хумор, в настоящия момент. След края ѝ часовникът се пренавива назад с петдесет и една години, 9 месеца и четири дни – точност с каквато би могло да отмери единствено едно сърце в изгнание. Към вече известните ни доктор Хувенал Урбино и Фермина Даса, се присъединява Флорентино Ариса и оттук започва историята по същество.
Това, което много скоро успява да ме изненада, е приличната налудничавост в образите на героите и поведението им. В допълнение, любовните им терзания и съпътстващите ги неволи са подправени с известна комичност. Тези стилови характеристики ми действат ободряващо и вдъхновяващо за роман, предварителните очаквания за който са се заключавали основно в понятието "драматичен".
Съвсем без изненада, това е книга, изпълнена със страст, плам и любов в най-различни форми. Да се опазиш "девствен" за любовта на живота си и същевременно да срещнеш още толкова любови по пътя си. По прекрасен начин Маркес разглежда темата за брака с някое и друго предписание за дълъг и щастлив съвместен живот с всичките му несгоди. Паралелно и много силно са застъпени ключовите линии за остаряването, за старостта, за смъртта и за живота. Специално внимание обръщам и на епизода с връщането на Фермина Даса към корените – досегът до възобновителната мощ на родното място в труден момент, досущ като Скарлет О'Хара и нейната Тара.
При все че не изпитах дълбоките чувства към "Любов по време на холера", за които се надявах, подозирам, че съвсем няма да остане единствената ми среща с Маркес. В разкошен стил и с ярки образи, силно препоръчвам романа на всеки читател, който желае да се наслади на "размисли за живота, любовта, старостта и смъртта". Отдайте се на това изкусно творение, а на финалът ще бъдете наградени със спокойствие и удовлетвореност в унисон със самото послание и душевно състояние на героите.

* За нещастие съм разочарована от печатните грешки, които откривам в книга с претенции за луксозно издание. Старая се да не обръщам внимание, но забележката е неизбежна

• "Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим [лекарите - б.м.], когато удари часът му, е да му помогнем да умре без страх и болка."

• "Чувстваше се добре, далеч бяха останали вековете на железните корсети, на пристегнатите талии, на задниците, изкуствено повдигнати с подплънки. Освободени, телата дишаха на воля и се показваха такива, каквито са. Дори на седемдесет и две години."

• "[...] мъдростта идва, когато вече не служи за нищо."

• "Жалко, че все още се среща самоубийство, което да не е от любов."

• "Ако не беше дълбоко, в същността си един старомоден християнин, навярно би се съгласил Херемия де Сент Амур, че старостта e неприлично състояние, което трябва навреме да се прекратява."

• "Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота."

• "Беше още твърде млад, за да знае, че паметта на сърцето отхвърля лошите спомени и преувеличава хубавите и че благодарение на това изкуство успяваме да понесем миналото."

• "Съзнаваше, че е същият като баща си, и към това сега се прибави потресаващото съзнание, че е също така смъртен като него."

• "Той я научи, че нищо, което се прави в леглото, не е неморално, щом допринася любовта да продължи."

• „Езици трябва да знаеш, когато продаваш нещо – казваше тя със закачлив смях. - Но когато купуваш, всеки ще те разбере.“

• "[...] човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си."

• „Проблемът на светския живот e да можеш да преодолееш страха, проблемът на брачния живот е да преодолееш скуката."

• "Никой не се оказа по-различен от това, което искаше да види в него, както се случваше и с градовете — не се оказваха по-красиви или по-грозни, ами каквито ги бе създала в сърцето си."

 • "Човек трябва да има две съпруги, една за обичане и друга — да му шие копчетата.“

 • "Вече толкова се познаваха един друг, че още преди да навършат трийсет години брачен живот, те бяха сякаш едно и също, разделено на две същество, и се сконфузваха, задето много често си отгатваха мислите, без да искат, или пред хора изпадаха в смешното положение единият да изрече това, което другият току-що се е канел да каже. Заедно бяха преодолели ежедневните разногласия, мигновените омрази, дребнавостите и лъжливото блаженство от съпружеското съзаклятие. През този период те сеобичаха най-добре, без бързане и прекаляване, като и двамата съзнаваха и бяха благодарни за невероятните си победи над превратностите на съдбата. Животът им бе отредил и занапред нови смъртни изпитания, разбира се, но вече нямаше значение: те бяха доплували до отвъдния бряг."

• "[...] няма по-добро лекарство от точната диагноза."

• "Професорът му по детски болести от „Салпетриер“ го бе съветвал да избере педиатрията като най-честната специалност, защото децата се разболяват само когато наистина са болни, и не могат да казват на лекаря условни термини, a само конкретни симптоми на действително съществуващи болести. Докато възрастните, натрупат ли години, имаха симптоми без болести, или нещо по-лошо - имаха тежки болести със симптоми на други безобидни заболявания."

• "Сърцето има повече стаи и от публичен дом."

• "Веднъж и бе казал нещо, което тя не можа да проумее: ампутираните усещали болки, спазми, гъдел в отрязания крак. Така се чувстваше и тя без него, чувстваше го да присъства, където вече го нямаше."

• "Никога не забравяй, че най-важното за един добър брак не е щастието, а стабилността."

• "Не вярвам в Бог, но имам страх от него."

• "Флорентино Ариса се качваше и слизане по стълби особено внимателно още от млад, защото винаги бе смятал, че старостта започва от едно първо незначително падане, а смъртта идва второто."

Публикувана в Дневник

 

"Приказки за белите цветя" от Терез Никол

Макар все още да не съм споделила впечатленията си от предходното ми четиво – "Любов по време на холера" от Габриел Гарсия Маркес, не мога да не отбележа приятната приемственост с откриващото присъствие на бялата роза в актуалното. Още по-хубаво е, че то излиза от печат тъкмо сега, в края на една година, която започнах именно с предишната част. Преди да сте се объркали съвсем, става дума за "Приказки за белите цветя", продължение на "Белите цветя" от Терез Никол.
Издадена отново под логото на Издателство "Екрие", веднага се забелязва кардиналната разлика в стила на илюстрациите и формата на книгата. Художник на първата част е Виктория Томова, а на новата е Анна Бабич. Промяната, която вероятно би смутила традиционалистите, съвсем естествено буди размисли и у мен относно предпочитанията ми. Истината е, че са различни и харесвам и двете. Проблем ли е смяната във визията на персонажите? Ако беше сериал, може би щеше да събуди някакво недоволство у мен, но за книга мисля, че различните визуални интерпретации върху текст, единен в духа си, могат само да допринесат.
В настоящата част е запазена и структурата от отделни глави в съответствие с календарните месеци, този път за второто полугодие. Белият букет е допълнен от роза, хортензия, лилия, хризантема, орхидея и калина в сърцето на всяка от новите истории. С тях развитие търпят познатите ни приказни персонажи Пролет, Лято, Есен и Зима и свързаните с тях лица. Вярвам не сте забравили и малката Теди и семейството ѝ, чиито живот също се озарява от сбъдването на съкровена мечта. А в края на книгата любознателният читател отново бива награден с интересна информация за всяко едно от цветята.
Приказката за водната лилия е тази, която обикнах най-силно. На вас и вашите деца оставам да изберете своята любима история.

С благодарност към Терез Никол и Издателство "Екрие" за предоставената книга!

Публикувана в Дневник
Четвъртък, 16 Ноември 2023 13:33

"Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичъл

Сега не представлява нищо и ценности не обещава -
ни на земята божа, ни в океана,
ала залог на нация, потънала в забрава
e туй, приятелю - единственият, що остана.
Пази го и показвай го навред на хора,
които ще се вслушат в разказа на тази вещ
за жаждата за свобода и борбен порив
на нация, отнесена от вихъра зловещ.

 "Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичъл

Ако има нещо, което съм вярвала за себе си като читател през годините, то е клонящото ми към нула привличане от класическите класики. Не, че в списъка ми на прочетени и предстоящи заглавия липсват добре известни имена, напротив, но обичайните ми интереси обичайно гравитират около философските романи, научнопопулярната литература и някои дребни забежки. Ето обаче как почти по случайност и съвсем ненадейно посегнах към произведение, чието заглавие е съвсем извън собствените ми норми: "Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичъл. А моят личен вихър действа толкова безотказно, че дори изправена пред над общо 1000-та страници на двата тома, не успях да се противопоставя на порива си.
Изминала вече около 150 страници, се изумявам от способността на авторката в тях да помести едва 24 часа от живота на героите, разбира се, не без отклонения, които да обрисуват по-ярко образите и тяхната същност с препратки към миналото им. Готова да изпитам отегчение, по-късно ще съжалявам за стремлението си да бързам напред, а сърцето ми често ще усеща леко болезнено присвиване при мисълта за безметежното битие на Юга преди Гражданската война в Щатите. Истината е обаче, че ще са ми нужни още доста страници, за да ме заинтригува наистина романът, та сетне и да го обикна от цялото си сърце. Годините на битки са пълни с куп детайли, които не ме вълнуват, а образите на главните герои не търпят особено развитие.
Истинският катализатор на романа за мен е падането на Атланта, последвано от капитулацията на Конфедерацията и достигането на все по-дълбокото дъно от затегнатата примка около врата на Юга. Пораженията от войната са така покъртително обрисувани, че е невъзможно читателят да не бъде завладян от непреодолима покруса. Във "възкръсналата от пепелта" Скарлет избуяват скрити надълбоко до този момент качества. От позицията на лицемерен моралист може да определя това като началото на нейната деградация, но истината е, че промяната, която претърпява, буди (и) възхищение. Редом до "порочната" ѝ личност се разкрива и градира образът на благочестивата Мелани, като двете, противно на волята на Скарлет до самия финал, неусетно заживяват в своеобразна симбиоза. С мъжките образи на отнесения Ашли и саркастичния Рет като че ли не настъпва значителна промяна, а само леко попълване на техните портрети, като изключим дълбокото униние налегнало Ашли след рухването на стария ред.
Има отделни моменти, които засега помня детайлно, но един от тях съм сигурна, че ще съхраня за дълго. Първата среща на Рет и Скарлет ми направи дълбоко впечатление, защото в спомените ми от екранизацията, излъчвана по телевизията в моето детство, това бяха иконичните герои от "най-великата любовна история на всички времена". Бях донякъде разочарована, че много дълго време след нея, връзката им не търпеше очакваното от мен развитие. Имаше големи промеждутъци, в които те изобщо не се срещаха, но направеха ли го – хвърчаха искри (и искрено ме забавляваха!). Сега мога да кажа, че това е най-доброто развитие, което тяхната история можеше да претърпи.
Нима класическите любовни истории си ги бива толкова? Любовният ореол около романа доста опростява неговата същност. Заглавието, добило нарицателен характер, в действителност реферира към последствията от Гражданската война върху цивилизацията на Юга. Това е повече роман, който се фокусира в детайли върху влиянието на историческия момент над обществените нрави и реакция на събитията, семейното възпитание, влиянието на кръвта и корените, като се изграждат отделни характери, ясно откроени и подчертани в контекста на екстремните обстоятелства. Интересна е йерархията богати плантатори, междуособиците в негърските среди и дъното, на което се намират "белите отрепки", както и отношението на "освободителите" янки. Особено внимание е обърнато върху положението на мъжа в обществото и у дома, както и на жената в услуга и поддръжка на неговата личност – взаимовръзка, в контраст, на която е изграден образът на Скарлет и гравитиращите около нея мъже. И ако дълго време чета романа с възмущение от образа на Скарлет, то неусетно падам в плен не на кухата чаровница с потрепващи клепачи и трапчинки, а пред нейния прогресивен ум, сила и порив за живот.
Финалът на първи том застява читателя да продължи възможно най-скоро със следващите над 600 страници, а заключителният "спринт" в последните 100-ина страници на втори том и перфектният за мен завършек ме държат омагьосана дни наред, след като затварям историята. Рет и Скарлет са разкошна двойка "негодници", които обиквам искрено и без уговорки. Макар 2023-а да не е приключила все още, без съмнение мога да кажа, че романът "Отнесени от вихъра" попада в челото на тазгодишните ми читателски похождения и положително сред първенците за всички времена. Иска ми се моментално да забравя прочетеното, за да мога отначало да се посветя на историята. Това, разбира се, е невъзможно, поради което търся утеха в иконичната екранизация и следващото ми четиво, което този път имам крещяща нужда да е силно, много силно.
Споделям ви цитати със забележката, че изданието, от което са, е друго и доста по-старо от "Отнесени от вихъра" на Издателство "Кръг", което виждате на снимката по-горе. Но нямаше как – след прочита беше неизбежно да не попълня домашната библиотека с разкошния роман, който разгоря такива чувства у мен, а кориците на Мила Янева-Табакова бяха неизбежният избор.

ТОМ 1:

• "Щастие може да има само когато се женят хора от едно тесто."

• "Никоя съпруга не е променила мъжа си ни на йота, това да го запомниш."

• "Членовете на семейство О'Хара бяха свързани помежду си и се държаха здраво един за друг както в успеха, тъй и в несгодите не поради някаква силна семейна привързаност, а защото бяха разбрали през трудните години, че за да оцелее един род, пред хората той трябва да се показва единен."

• "Всъщност майкитее на всичките и приятелки внушаваха на дъщерите си необходимостта да бъдат безпомощни, плахи и зависими създания. В действителност беше нужен доста ум, за да се усвои и поддържа подобна поза."

• "Глупаците, които хлътваха по превземки, припадания и ласкателства, не заслужаваха усилията да ги спечелиш."

• "Повечето девойки бяха насядали по пейките с придружаващите ги младежи, но Скарлет, с ясното съзнание, че всяко момиче има само две страни и следователно до него могат да седнат само двама мъже, беше избрала място встрани, за да събере около себе си колкото е възможно повече кавалери."

• "[...] поклонниците й [на Мелани - б.м.] бяха малко, защото й липсваха упорство и себичност, тъй важни при пленяването на мъжките сърца."

• "Човек трябва да загуби репутацията си, за да осъзнае какво бреме е била тя за него и колко ценна е истинската свобода."

• "Това, което много хора не схващат, е, че може да се забогатее не само при създаването на една цивилизация, но и при крушението й."

• "От опит знаеше, че лъжецът най-горещо защитава своята искреност, страхливецът — смелостта си, невъзпитаният — маниерите си, а безчестникът — честта си."

• "Всички войни са свещени за онези, които ги водят — отговори той, — Ако хората, които подпалват войните, не ги обявят за свещени, кой глупак ще тръгне да се бие?"

• "Англия никога не залага на губещата страна. Затова е и Англия."

• "Войни ще има винаги, защото мъжете ги обичат. Жените не, но мъжете ги обичат дори повече, отколкото обичат жените."

• "Скарлет, никога не изпускайте новите преживявания. Те обогатяват човешкия ум."

• "- Нямам нужда от вас, за да се спасявам. Благодаря, но мога прекрасно да се грижа за себе си.
Не бива да казвате това, Скарлет!
- Можете да си го помислите, но не трябва да го казвате гласно па
един мъж. Точно това е бедата на момичетата от Севера. Те са очарователни, но развалят всичко, като кажат, че сами могат да се грижат за себе си. Всъщност те говорят истината, господ да им е на помощ. Затова мъжете ги оставят сами да се оправят."

• "От плач нямаше полза. Женските сълзи можеха да помогнат единствено в присъствието на мъж, от когото очакваш услуга."

• "[...] никак не е добре жената да познае най-лошото, което може да и се случи, защото после нищо вече не може да я уплаши истински. А за една жена не е хубаво да не се бои от нищо. [...] винаги пази дълбоко в сърцето си нещо, от което да се боиш... и нещо, което да обичаш."

• "За Скарлет религията винаги бе представлявала нещо като сделка. Тя обещаваше на бога добро държане в замяна на благоволение от негова страна."

ТОМ 2:

• "Скарлет не съзнаваше, че всички правила на играта са променени и че честният труд вече не гарантира справедливо възнаграждение."

• "Загледан в мрачината към Уил, той си мислеше, че никога не е виждал такава сърцатост, както у Скарлет О'Хара, тръгнала да завладява света в дреха от кадифените завеси на майка си и с.перомот петльова опашка."

• "Влиянието е най-могъщата сила ма света, Скарлет. Спомнете си за това, когато ви арестуват. Всичко се корени във влиянието, а въпросите за вината и невинността представляват само академичен интерес."

• "По принцип той бе готов да угажда на жените. Те бяха такива забавни създанийца, че човек можеше спокойно да удовлетворява безобидните им капризи."

• "Но най-лошото бе, че тя [Скарлет - б.м.] действително печелеше от дъскорезницата, а нито един мъж не би могъл да се чувствува спокоен със съпруга, която има успехи в подобна неженска дейност."

• "Не може вече да се разчита на негрите. Работят ден-два, а после си дават почивка, додето изхарчат надниците си, и нищо чудио някой ден никой от тях да не се появи. Колкото повече време мипава, толкова по се убеждавам, че освобождаването им си беше живо престъпление. То просто провали негрите."

• "Знаеше какво иска и се насочваше към обекта на желанията си по най-прекия път — като мъж, а не по потайни и обиколни пътечки, както бе присъщо на жените."

• "Нещастни са онези хора и онази нация, които седят и ронят сълзи, защото животът не отговаря точно на техните очаквания."

• "Ако сте различна, ще бъдете откъсната не само от хората на вашата възраст, но от поколението на родителите ви, а също и от връстниците на децата ви. Те никога няма да ви разберат и както и да постъпвате, все ще бъдат възмутени. Ала вашите предци вероятно биха се гордели с вас и биха казали: „Личи си нашата семка“, докато внуците ви ще въздишат със завист, ще казват: „Баба трябва да е била опасна лудетина навремето!“ — и ще се опитват да бъдат като вас."

• "Несгодите изграждат личността или я пречупват."

• "Що се отнася до долари и центове, ти си дори мното умна. Умна си по мъжки. Ала женският усет и мъдрост напълно ти липсват. Та ти понятие си нямаш от истинската същност на хората."

• " - [...] След като се налага да крадете, Скарлет, защо вместо от бедните и слабите не крадете от богатите и силните? Още времето на Робин Худ, та чак до наши дни това се счита за признак на висока нравственост.
- Защото - кратко обясни Скарлет - къде по-лесно и безопасно е "да крадеш", както вие се изразявате, от бедните."

• "Хубаво, ама онез янки, дет за пръв път ме виждаха, ме именуваха „мистър О'Хара" и се току ме канеха да седна при тях, сякаш съм им равен. Само че аз нивга не съм бил на равна нога с белите хора, пък вече съм стар да се уча тепърва. Знаете ли, мис Скарлет, уж се държат с мене кат да съм някой големец, а усещам, че вътре, в сърцето си, не ме приемат, щот съм черен, пък те не ги обичат черните."

• "Стига ми толкоз свобода. На мене ми дай някой да ми поднася готвено три пъти на ден, да ми казва кво да правя и да ме гледа, кат съм болен."

• "Лицето му веднага просия от облекчение, че отново имаше кой да му нарежда какво да върши."

• "- [...] За бога, Том, има поне петдесет свидетели, които ще потвърдят, че те са били у Бел.
- Винаги се намират петдесет свидетели, които да потвърдят, че някой южняк е бил там, дето не е и стъпвал — намусено измърмори капитанът."

• "Та нали споменът за миналото щастие винаги се заплаща с душевни страдания, болка и неудовлетворение."

Публикувана в Дневник
Понеделник, 21 Август 2023 14:21

"Норвежка гора" от Харуки Мураками

 But as with all kisses, it was not without a certain element of danger.

"Норвежка гора" от Харуки Мураками

Ден след като съм затворила последната страница на последното си четиво, сядам да пиша отзива си. Мислите и чувствата ми са почти толкова объркани, колкото тези на лирическия герой – Тору, когато на 37 години той се връща в спомените си към към хора, с които си е взел сбогом далеч в своето минало. Не защото съпреживявам историята му дълбоко, колкото него самия, а защото си задавам въпроса какво остави тя у мен.
Беше неизбежно да не съпроводя още първите редове на "Норвежка гора" от Харуки Мураками (в превод на английски от Джей Рубин; в превод на български от Людмил Люцканов може да я откриете под логото на Издателство "Колибри") с едноименното парче от The Beatles. Дори след като престава да звучи от колоните, в главата ми не спира да отеква мелодията, която великолепно допълва текста и допринася за вълнението и трепета от този мой първи досег с автора. Дълбоката меланхолия, отчужденост, дистанцираност от света и затваряне в собствената вселена на героите, предадени с японска естетика, ме очароват дълбоко. Изпълнена с блогоговение преминавам през първата четвърт на романа.
С приближаването към средата и разгръщането на сюжета се надига и моят скептицизъм. Критичното ми мислене не подминава детайли в сюжета, които ме дразнят. Веднъж настръхнала, до самия финал противоречието се бие в ума ми.
Действието се развива в Япония, най-вече в Токио, през 1969 и 1970 г. Изключително удоволствие за мен е, че имам възможността да опозная бита и културата заедно с местните. Герои са няколко младежа в края на своето тийнейджърство и зората на 20-те си години, което съвсем резонно включва доста секс и рокендрол в повествованието.
Животът в тази възраст обаче съвсем не е само студенстки общежития и младежки бунтове. В романа сериозно е застъпена темата за съзряването – път, който съвсем не всеки ще успее да извърви докрай. Трудно ми е да не го кажа по този начин: така по японски се случват няколко самоубийства. И докато първото ми се видя в реда на нещата като спусък на сюжета, макар и без особена идея какво изобщо го е предизвикало, в историята се завъртaт още няколко, не по-малко нелепи.
Чудя се дали, ако бях по-близо до възрастта на героите, щях по иначе да почувствам терзанията и трепетите им? Не съм убедена, но горе-долу по онова време прочетох "Спасителят в ръжта" на Селинджър, за който не само се пробуждат асоциации, но и директно е назован веднъж. Самата "норвежка гора" при Мураками е аналогия на "ръжта" при американеца, в чиито дебри е потънала любимата на Тору – Наоко. Диаметрално противоположен е образът на чудатата Мидори – девойка, която за разлика от материално осигурените си, декадентски настроени връстници, се е хванала здраво за живота. Невъзможно е да не спомена и Рейко, но за мен тя беше един натрапник в сюжета, който не мога да приема. Въпреки противоречивия си и по-скоро негативен образ, най-смислен с твърдата си логика и принципи за мен е Нагасава.
Селинджър съвсем не е единственият западен автор, който присъства. Любимата творба на Тору – "Великият Гетсби" от Франсис Скот Фицджералд, и "Вълшебната планина" от Томас Ман се споменават нееднократно, а списъкът се допълва от още имена, някои от които японски. Музикалният съпровод също не се изчерпва с едноименното парче от заглавието. Плейлистът се изпълва с песни на The Beatles, The Rolling Stones и други.
Дали харесах "Норвежка гора" и Мураками, или не? Книгата ме заинтригува и е факт, че не я оставих до самия финал, но не бих отправила обща препоръка за четенето ѝ. Сигурна съм, че ако сте харесали "Спаистелят в ръжта", ще ви допадне и този роман. Ако обаче не ви се чете за житейските драми на съзряването, в това число депресии, секс и самоубийства (така изредено звучи пошло, но съвсем не е), в японски контекст, не ви препоръчвам книгата. Аз лично ще се върна за нова среща с Мураками, защото лекият му стил на писане ми допада и вярвам, че има какво да открия в творбите му.

Публикувана в Дневник

През деня само потегляш, но пътешествието започва през нощта.

 "Татко Мумин и морето" от Туве Янсон

Неизбежно в разгара на лятото погледът на повечето хора е обърнат към морето. Читателите обичайно не правят изключение, а напротив, подсилват (и подсоляват) емоциите с подходяща книга. В моя случай отдавна бях набелязала поредното заглавие от муминската поредица на Туве Янсон, а именно "Татко Мумин и морето" (издадена от "Дамян Яков", в превод от Анелия Петрунова).
Началото на поредната ми среща с Муминтрол и неговото семейство e насред морния август и онова типично нищонеслучване по това време на годината. Битовизмите, в които е потънал всеки един от тях, преобръщат "колата" на татко Мумин право в "кризата на средната възраст". Отличният семеен балансьор в лицето на мама Муминка открива изход в едно-единствено решение, с което да бъде удовлетворен мъжкият порив за закрила и приключение – семейството "да хване гората", като поеме на път към най-най-отдалечения за архипелага остров. Това място най-вътре в морето с фара на татко Мумин, те припознават като своя нов дом. Без да му мислят изобщо, стягат багажа набързо и скоро татко, мама, Муминтрол и малката Мю се озовават в "Обетованата земя".
Още по пътя обаче не липсват предупреждения и хладен повей. От всички истории от поредицата, които съм чела до момента, това е първата, в която мумините се изправят пред предизвикателство по своя воля. Това е и тази, която ми навява най-мрачно, тягостно и обречено усещане. За това допринасят и типичните за Мю изказвания, че нещо (лошо) ще се случи, същий Пандемониум. Та, ако някой просто ми беше дал тази книга от нищото, без да знам, че е за деца, като нищо щях да попритрепервам. За крийпи усещането заслуга несъмнено имат и Мората с печалния ѝ вой и вледеняваща следа, мистериозният рибар, липсващият пазач на островния фар и още куп детайли от живата и неживата природа.
Дали в крайна сметка се случва нещо (лошо)? Не и приключението, за което съм се подготвила със заглавие като това. Въпреки това събития не липсват, а влиянието върху всеки един от героите е голямо, изключая малката Мю с нейната забележителна резистентност, на която неколкократно се обръща внимание в книгата. Характерният за мумините уют е крайно нарушен с пристигането на негостоприемния остров, но само за да се изгради наново домът в пустошта. Обикнах тази история с цялата ѝ мъдрост още от самото начало, за да ѝ се насладя пълноценно до самия финал.

 • "Понякога трябва да се ядосаш - дори и най-малкото животинче има право да се ядоса. Но той не се ядосва по правилния начин - не фучи, а се затваря в себе си."

• "Можехме да потеглим още след закуска, но нали разбираш, в този случай трябва да изчакаме залеза: едно голямо заминаване е толкова важно, колкото и първите редове на една книга. Те определят всичко. [...] Една лодка в нощта е нещо прекрасно. Така трябва да се започне новият живот - със запален ветроупорен фенер на върха на мачтата, докато брегът изчезва в тъмнината зад теб, а целият свят спи. Да пътешестваш през нощта е по-хубаво от всичко друго на земята. "

• "Едно семейство се нуждае от толкова много неща, за да може да преживее и един ден по правилния начин."

• "Толкова е странно, че хората могат да се чувстват потиснати и гневни, защото живеят добре."

• "Много обичайно явление е проблемите да се разрешават, докато спиш. Главата ти работи по-добре, ако я оставиш на мира."

• "Беше приятно да тръгнеш и да имаш нещо за вършене."

• "Всичко веднага става истина, никога не знам дали хората говорят сериозно, или се шегуват с мен."

• "Как ли го постига? - помисли си Муминтрол. - Винаги прави каквото ѝ се иска и никой не възразява. Тя просто го прави."

• "Беше много удовлетворяващо да хвърлиш мрежа [рибарска - б.м.] - мъжествена и спокойна работа. Нещо, което се върши за семейството."

• „Колко е вълнуващо, да живееш! — помисли си Муминтрол. Всичко може да се обърне с главата надолу без никаква причина. Стълбата изведнъж става красива, a полянката става нещо, за което вече не искам да мисля. Просто става така - не знаеш защо.“

• "С чистене тя почти не се занимаваше, защото тук — толкова навътре в морето почти нямаше прах, а чистенето като идея не трябва да се прекалява. Що се отнася до готвенето, то върви доста бързо, ако готвиш без да си създаваш главоболия. Така дните се удължаваха, но по неправилен начин."

• "— Утре е нов, дълъг ден — каза мама Муминка.—Изцяло наш от началото до края. Нали това е приятна мисъл?"

• "Но да не знаеш дали е неделя или понеделник е направо непоносимо — никой не може да живее така."

• "Жалко е, че майките не могат да потеглят нанякъде, когато им се прииска, и да спят навън. Точно майките биха имали нужда от това понякога."

• "Май не е възможно да се нарисува друго, освен онова, което му се иска на човек."

• "Майките не изчезват току-така. Сигурно си седят в някое ъгълче, само трябва да ги потърсиш."

• "Той беше невероятно поласкан, че баща му разговаря с него за големи важни неща, и се напрягаше неимоверно да разбере за какво става въпрос."

 

Публикувана в Дневник

 Нощите през юни никога не са страшни.

"Тайнството на юни" от Туве Янсон

След като прочетох "Омагьосана зима" от Туве Янсон преди половин година, си обещах цялата поредица за муминтролите, издадена в България от "Дамян Яков", да стане част от домашната библиотека през някой от следващите книжни панаири. Речено-сторено. Дали беше редно да спазвам последователността на книгите, зададена от Туве, или да създам свой собствен порядък на четене? Според оригиналната последователност заглавията са: „Малките тролове и голямото наводнение“, „Татко Мумин и морето“, „Цилиндърът на Магьосника“, „Омагьосана зима“, „Невидимото дете“, „Тайнството на юни“, „Кометата идва“, „В края на ноември“ и „Мемоарите на татко Мумин“. Със зададения начален тон обаче вече нямах ни най-малко намерение да спазвам външни правила, затова и когато започна месец юни, вече знаех, че следващата ми книга ще е именно "Тайнството на юни", в превод от Анелия Петрунова.
Неизбежно е да не сравнявам настоящата си среща с мумините и предходната. И тук предизвикателствата на природата са в основата на сюжета. Докато в "Омагьосана зима" суровият сезон е надвиснал в цялото си достолепие над героите през по-голямата част от книгата, в "Тайнството на юни" бедствието присъства на заден план, повече със своите последствия. Кротувал доскоро вулкан се пробужда, но не той е основната беда, а последвалата голяма вълна, която залива муминската долина. Наводнението налага спешна евакуация на муминското семейство, което приема изключително философски и без драми необходимостта да напусне дома си. Мумините, заедно с още няколко приятелчета, се озовават "на борда" на нова къща, която се оказва повече от любопитна. Спирам с коментара са нея дотук, защото каква ще се окаже тя, е ключово за по-нататъшното развитие.
Докато в "Омагьосана зима" основен герой беше Муминтрол, тук се радвам още на компанията на татко Мумин, мама Муминка, госпожица Снорк, дъщерята на Мюмлата и малката Мю, Мисата и Хомсчето, които заедно се отправят на "пътешествието" по вода. Всеки от тях носи специфичен и яркоизразен характер. Удоволствието става пълно, когато към средата на книгата съвсем ефективно се появява легендрарният Снусмумрик. До този момент само съм "слушала" за него, но с действията не разочарова, а напротив, потвърждава култовия си статут в представата ми. "Интригата" пък се заплита (и разплита) благодарение на старата театрална мишка Ема, Филифьонката, Хемулът полицай и малката хемулка. Добавете към всички тях и едни 24 лапета и, както се казва, какафонията става пълна.
Напредвам по страниците на книгата бързо. Докато в "Омагьосана зима" се случва поредица от независими събития, тук текат няколко сюжетни линии, които вървят към обща развръзка и това много ми допада. Философските прозрения са една идея ограничени, но екшънът е върхът.

• "Татко Мумин се обърна към семейството си и каза:
   - Мисля, че ще оцелеем.
   - Естествено, че ще оцелеем! — отвърна мама Муминка. - Седя тук и чакам новия ни дом. Само злодеите изпадат в беда."

• "Толкова много неща не разбираме! - каза си мама Муминка. - Ho защо пък да трябва всичко да ти бъде точно така, както си свикнал?"

• "През целия си живот Снусмумрик беше копнял да може да маха табели, които му му забраняват забраняват всичко, което обича, и сега тръпнеше от нетърпение и очакване. Започна с "Пушенето забранено". После се нахвърли върху "Забранено седенето на тревата“. След това налетя на „Смехът и подсвиркването забранени“, а после изчезна табелата ,Забранено скачането на два крака."

• "Всъщност - каза тя бавно - може би изобщо не е необходимо да ги каня, ако на никой от нас не му е приятно?"

• "Театърът е най-важното нещо на света, защото там показват на хората какви биха могли да бъдат и какви копнеят да бъдат, въпреки че не се осмеляват, а също и какви са в действителност."

Публикувана в Дневник

И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да "губят" паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да cе скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи, ако щеш, „времеубежища.“

"Времеубежище" от Георги Господинов

Обичайно не се хвърлям в четива от злободневието. Когато обаче романът "Времеубежище" от Георги Господинов, Издателство "Жанет 45", беше номиниран в английския си превод за наградата Booker малко по-рано тази година, нямаше как да остана равнодушна. Поводът беше повече от добър за първа среща с автора и бях уверена, че си заслужава да бъде в библиотеката ми. Взех си книгата, а междувременно тя премина в краткия списък за приза. Тогава вече не издържах и макар да я планирах за по-нататък – започнах я. Каква радост беше да напредвам по страниците и когато сутринта на 24 май се събудих, да науча новината за отдадената почит към творбата на Георги Господинов в превод на Анджела Родел. И аз, като мнозина други читатели, споделях дълбоко вълнението от момента, в който сякаш всеки един от нас е получил частица от тази награда, в противовес на вечното ни нашенско чувство за недооцененост.
Книгата е съставена от няколко части, които макар и обединени от общ сюжет, са различни и провокират у мен букет от чувства и размишления. Особено философска е постановката в първата от тях, с множество препратки към "Вълшебната планина" от Томас Ман, която, апропо, излезе съвсем наскоро в ново издание от ICU. "Саундтракът" също е по моята част с песни на The Beatles и още повече на The Doors. Без да се споменава, но е неизбежно в главата ми да не зазвучи и българската "1968" на група Ревю. Бунтовната година неотменно присъства в целия роман наред с още бележити случили се и неслучили се събития през последното столетие в Европа, в България и в личен план.
Втората част е кратка прелюдия към по-нататъшното развитие на сюжета. От клиниката за минало на Гаустин, която повлича крак с успеха си, преминаваме на национално ниво, където откриваме добре познатия ни посттравматичен стрес от годините на социализъм, преплетен с болния национализъм. Тази част буди противоречиво отношение у мен, защото цикленето в соц темата понякога ми идва в повече, като на човек непреживял лично тегобите на времето. И двете  любими мании на българина обаче са право в десетката с цялата им изроденост. Финалът е може би естествен, но твърде абстрактен за личната ми нагласа в момента, за да му отделя дължимото внимание, и през него преминавам набързо.
Много хора се изкушиха да дават оценки за романа, особено сега, когато стана препопулярен. Аз рядко давам такива, съвсем никак под формата на брой звездички. Но много се постарах да изчета романа, отдадена на самия него, а не на емоциите от външните фактори. Дали спечели сърцето ми? Не, не и по онзи ненапълно обясним начин, по който други книги са заключени вече там. В ума ми обаче със сигурност се настани. И причините са съвсем ясни и обективни, същите онези отвели го до големия приз. Темата за паметта, за миналото (и бъдещето) в глобален, регионален, локален и личностен мащаб поставят "Времеубежище" в препоръчителната литература за всеки сериозен читател.

• "Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто още един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота."

• "Не скучая, казвам. Кой съм аз, че да скучая. Макар че тайно ми се иска да опитам от лукса на скуката."

• "Не ли странно, каза ми веднъж Гаустин. Винаги умират другите, а ние самите - никога."

• "Има ли миналото срок на годност?"

• "Миналото не е само онова, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал."

• "С годините разбрах, че то [миналото] се крие най-вече на две места - в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и миризмите."

• "Някой гаси електричеството в стаите на собственото ти тяло."

• "Всъщност първото, което си отива при загубата на памет, е самата представа за бъдеще."

• "Ако нещо може да спаси тази държава от целия кич, който се изсипва отгоре ѝ, помислих си, то ще е само мързелът. Което я погубва, то и ще я оварди. В безхаберни и лениви държави ни кичът, ни злото може да се задържи дълго, че и то си иска усърдие и поддръжка."

• "И като се обърнах назад, видях бъдещето си..."

• "Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо."

• "Безличните времена са най-удобни за живот."

• "Искам да живея в 80-те, за да чакам 1989-а."

• "Толкова много ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми. Животът е там, където не съм. Където и да съм..."

• "Недейте си събира съкровища в настоящето, гдето молец и ръжда ги изяжда и гдето крадци подкопават и крадат. Но трупайте съкровищата си в миналото, дето молец и ръжда ги не изяжда и дето крадци не подкопават, нито крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви."

• "Сега разбра ли защо имаш кошмари, казвам си, защото се тъпчеш от години с гинко билоба срещу забравяне, а то помни ужасни неща."

• "Казват, че като дойде краят на времето, сезоните щели да се смесят."

• "Каквото четеш, в такова се превръщаш."

• "И през войната са пеели птици. В това е целият ужас... и утеха."

• "Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията e проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото."

• "Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага."

Публикувана в Дневник

"Песента на титаните" от Владимир Николов

Преди няколко седмици се състоя дългоочаквана за мен премиера – тази на научнопопулярната книга "Песента на титаните: история за динозаври" от палеонтолога Владимир Николов. Издадена от Националния природонаучен музей (НПМ) при Българска академия на науките (БАН), това беше и мястото на срещата. В препълненото фоайе авторът сподели интересни и вълнуващи подробности около създаването и съдържанието ѝ, след което се изви дълга опашка за автографи.
Аз самата имах щастливата възможност да се запозная с ръкописа още преди месеци. Познавайки Влади, често съм имала възможността да се радвам на споделяните от него работни детайли, фотографии и лично създаден палеоарт, но за пръв път четях всичко това обединено в общ, свързан текст, систематично подреден и подкрепен от богат илюстративен материал, какъвто не всеки учен може да предложи. Не съм запален почитател, но динозавърската тематика ми е любопитна, а и всеки, който ме познава, знае, че науката с приключенски ореол ми е на сърце. С лекота прочетох "суровия" материал и зачаках полученият файл да претърпи задължителната редакция и да получи своя книжен облик.
Вероятно за мнозина информацията за динозаври в България дори към днешна дата може да се окаже новина. Трънското палеонаходище е известно на екипа на НПМ от 2017 г. и оттогава ежегодно се завръща в района. Разказът в книгата е за третата поред експедиция – момент, когато вече групата е наясно с потенциала на мястото, направени са първите значими открития и неизбежно очакванията за следващи са налице.
Владимир Николов запознава читателя с членовете на своя екип, след което го отвежда "на терен". В малко над 260 страници той споделя вълнуващия свят на изследователската работа, а теорията не се натрапва и е представена достъпно и увлекателно. За термините е предвиден и речник, а за най-любознателните авторът е отправил насоки накъде да продължат.
Трудно ми е да си представя, че някой би могъл да запази равнодушие пред мисълта за времената на динозаврите. В "Песента на титаните" Владимир Николов подава ръка, за да отведе читателя на пътешествие, каквото рядко се удава. Сигурна съм, че спектакълът на миналото ще заинтригува не само пораснали ентусиасти, и вярвам, че "приключението" на теренната работа и изследванията имат потенциала да увлекат не един и двама младежи. Закупувайки книгата освен това подкрепяте и музея, което е една чудесна добавена стойност към полученото от нея знание. Можете да я откриете в музейната книжарница, както и на Ratio Forum 2023.

Публикувана в Дневник

 "Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други" от Соня ТодороваЗа книгата "Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София" от Соня Тодорова, издадена от "Колибри" през 2015 г., знаех доста отдавна, но докато не ми дойде темата до главата, не рискувах да посегна към нея. И ето ме – със сходно семейно положение, на възраст, та дори и с докторска степен в същото направление като авторката. Такова match-ване с писател съвсем не се случва всеки ден.
Познавайки творчеството на Соня Тодорова от романа "Перлите на Ади Ландау" и беглите впечатления за "Незнайните образи хорски" от премиерата на сборника ѝ с разкази, очаквам определението "Наръчник" да е заблуждаващо за книга с художествено съдържание. Въведението потвърждава подозренията ми, но с напредване в съдържанието се разколебавам. Книгата ту поема курса, зададен от заглавието, ту се хвърля в истории, които сякаш авторката е имала единствено и само вътрешна потребност да сподели. В унисон се лута и съзнанието ми – от силен порив да се сдобия с още няколко бройки, които щедро да раздам на близки млади майки и напиращи такива, които да посветя в лежерните насоки и родителски неволи, предадени с чувство за хумор, ентусиазмът ми угасва сред страници, които не виждам какво място ще намерят в смутеното ежедневие на новоизлюпения родител.
Дългото и изчерпателно заглавие перфектно описва съдържанието на книгата. В малко над 150 страници ще откриете квинтесенцията на родителството. Насоките действително са във възможно най-краткия и стегнат формат, като дори ще откриете обобщения в таблички и структуриране в булети, а за повече информация може да се поинтересувате в направените препратки. Самата аз се припознавам до голяма степен с изложените виждания и особено ми допада като "книга, писана от дилетант за дилетанти". Не подценявайте обаче наглед невинната вметка "и други", криеща не един и два подводни камъка.
Епилогът е напълно в духа на това, за което разчитам на авторката. Чудесен "бонус трак" и полезни за мен са  кулинарните съвети и рецепти, поместени в последните страници.
Ако темата за родителството не ви е на дневен ред в момента, тази книга несъмнено не е за вас. Ако и децата са ви поотраснали – също; освен ако не искате да си поприпомните миналото по обезопасяването на дома, захранване с пюрирани субстанции и прочее. Ако обаче ви предстои да ставате родител или едва сте станали такъв, но ви е прикипяло от поучения в сериозни четива и mom-shaming из групите, може нелошо да се разведрите с "Наръчника" на Соня Тодорова.

Публикувана в Дневник
Страница 1 от 9

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

TanyArts КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2024 Таня Славова