Нали така го беше казал поетът: "...небето като от коприна..."!

Въпреки че второседмичните дъждове започнаха да размиват пролетния цвят, всичко е добре, когато свършва добре. В случая - петък 13. А небето е каквото го виждате на картинката. На изток, защото на запад валя градушка. Не че тя щеше да ми попречи за този изглед. Контражурът, разбира се.

Взимам малко слънце за четката и акварелът е готов. Аз също - за следващите дни на прогнозния дъждовен май. Загърната в копринения си шал.

Да тонираш залеза в нюанси на синьото не е като да е най-похвалното нещо. В случая обаче едни деликатни облаци се разстилаха достатъчно привлекателно не само в цветове, но и в очертания. Така залях града изцяло и, потапяйки съзнанието си на метри дълбочина, на дъното открих съкровище...

Необичайно ранното ставане ме изведе по тъмно навън, а положителните градуси стоплиха желанието ми за лов на гледки.Така на развиделяване се озовах в алтернативен пейзаж на "Звездна нощ" по Ван Гог, за да ме подмами изгряващото Слънце минути по-късно, a преплетените клони да ме сграбчат...