Движим се от София в посока Трън. Наближава девет часа в първия от трите почивни дни, за които прогнозата вещае прогресиращо смазване на времето. Затова се уповаваме на зоните с променливо плътна облачност, които несигурно се сменят над нас.
В 9:30 спираме колата на адреса, където съм прочела, че се намира информационния център в града. Пише "Исторически музей", което утвърждава тезата. Взимам книжката "100-те национални туристически обекта" за печат и прекрачвам открехнатата порта. Сградата е заключена - сигурно сме подранили.
Въпреки ръмежа поемаме към ждрелото на река Ерма (има и указателни табели). Отбиваме на хижа "Ерма" с втори опит за печат - също толкова неуспешен.
Минути по-късно сме в изходния пункт на Трънската екопътека. Организираме набързо багажа и поемаме. Повече за приключението, което последва, четете ТУК.

"Единственото, което може да спаси смъртно ранен котарак - това е глътка бензин..." ("Майстора и Маргарита", Михаил Булгаков)

На руски Бегемот се изказа така: "Единственно, что может спасти смертельно раненного кота, — это глоток бензина..." ("Мастер и Маргарита")

Третият от четирите почивни дни, навързали се по случай празника на българската просвета - 24 май, бе първият откровено слънчев от дългата дъждовна поредица, изляла се от Великден.

Тръгнала нерано от Пловдив, вече бях с компания, когато малко след 10 отново насочих колата по Карловско шосе. Полето полека се изнизваше, докато Средногорието нарастваше пред нас, а отвъд се извисяваше царството на Стара планина и нищо друго. Чернозем, Долна махала, Песнопой, Баня, Бегунци, Домлян, Мраченик. С поставянето на отметка пред името на всяко от селищата, колите постепенно изчезваха, а пътят се гънеше все по-настойчиво в преодоляване на височините.

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира, него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Под този надслов премина първата част от днешното ни приключение из Сърнена Средна гора. Историческата тематика ни отведе по пътеката до лобното място на Хаджи Димитър, където разбутахме въглените на тлеещата национална гордост.

Понеже това не ни бе достатъчно, следващата спирка по пътя ни поведе в разходка по улиците на село Свежен. Въпреки рушащите се архитектурни паметници, немалко паметни плочи отдаваха почит на отминали събития и заслужили хора. Открихме и надежда за бъдещето.

За другия път оставихме две пътеки в района, които набелязахме по пътя на връщане. За да узнаете тайната на този многокомпонентен маршрут, ви съветвам да разгледате с повишено внимание галерията ТУК.