Често започвам ревютата си с коментар за книгата, която държа в ръцете си. Този път това е крайно неуместно. Причината: за първи път подхващам "четиво" в аудио формат! Не от влечение към експеримента, а защото това е най-подходящият вариант според обстоятелствата в момента. Избирам книга по препоръка, която не съм планирала да купя. Нека бъде "Шантарам" от Грегъри Дейвид Робъртс, издателство Storyside, 2019 г., в превод от Светлана Комогорова. Зареждам се с търпение и натискам бутона за начало на дългия 44 часа и 26 минути запис с гласа на Георги Георгиев - Гого.
Само след секунди се озовавам на летището в Бомбай. Кацнала. Следвам по петите лирическия герой, беглец от закона. Историята е промотирана като биографична за автора, затова и  следя с документален интерес всяка негова стъпка, впечатление и срещите, които предстоят. Не отнема много време и първият досег с местната култура е налице – един от многото, които ще натрупам с напредването на книгата.
"Шантарам" ни отвежда по улиците на Бомбай през 80-те години. Една много съществена част от книгата се развива именно там. Многомилионен, многолик и пъстроцветен са думи, които лесно мога да прикача за индийския мегаполис, но Грегъри Дейвид Робъртс ни въвежда отвъд завесата на клишето. Това става не без помощта на ярки и интересни образи, които биха могли да виреят само там – приятелят му Прабакер (Прабу), компанията от "При Леополд" – няма как да не спомена поименно Дидие, Викрам и Лети, Модена и Ула, Маурицио и Карла... Да, Карла, в която героят ни се влюбва страстно.
Не се тревожете, че историята ще остане на социално-битово ниво, защото скоро към нея ще се присъединят не кои да е, а видни представители на бомбайската мафия. Централно място заемат Абдел Кадер хан – пръв сред доновете, и Абдула Тахери, на който авторът не неочаквано прави визуалното сравнение с "Омар Шариф на 30-тия му рожден ден". Замесването на лирическия герой с елитния криминален контингент е прелюдия към своеобразна следваща част на романа – участието във войната на муджахидините в Афганистан срещу Съветския съюз. Това пък е преломният момент за мен, в който се пречупвам почти да удвоя скоростта на слушане, защото... е, защото просто наистина не ми беше интересен този етап.
Заключителната част на книгата ни връща отново в Бомбай. Някои от героите вече ги няма, с други е време за сбогуване, а кръгът се затваря, както си му е редът – за финал на бомбайското приключение, започнало със срещата с Прабакер, последна е и срещата със семейството му, чиято заслуга е и името Шантарам. Тук е моментът да спомена, че е редно да гледате на книгата не като на биографична, за каквато е промотирана, а като на фикция. Допирните точки с житейския път на автора са налице, но в хода на повествованието неизбежно сами ще подложите на съмнение достоверността на много от събитията и персонажите. И в това няма нищо лошо. Книгата е увлекателна, а детайлите са напоителни. Без заблудата, че всички събития действително са факти от и без това впечатляващата съдба на избягалия от затвора Грегъри Дейвид Робъртс, ще можете да се насладите пълноценно на разказа.

Любовта ми към теб е без юзди. Обичам те свободно.

Пред мен е книга от непознат автор. Корицата не ми харесва, въпреки че нещо в нея смътно ме привлича. Резюмето потвърждава някои от подозренията, които вече имам – сюжетът ще се завърти около двама червенокоси и кутия "Кемъл". Амии! Това е "Натюрморт с кълвач" от Том Робинс, издание на "Алтера" от 2011 г., в превод от Димитър Коцев – Шошо. Корицата, оказва се, е дело на любим художник – ето на защо не останах безразлична, пък било то и пред ранната Капка Кънева.
Единият от двамата (червенокоси) е принцеса Лий–Шери, дъщеря на прокудения монарх на Му, Макс, и съпругата му Тили ("О-о, спагети-о!"), понастоящем (последната четвърт на двадесети век) обитаващи къща в Пюджит Саунд. Своя дом те споделят с още двама придворни, единият от които е Чък – нескопосаният "таен агент" на ЦРУ, а вторият е последната поданичка на кралското семейство, леко смахнатата Жулиета. Да се присъединят към домакинството пък постоянни напъни имат околните къпинови храсти.
Принцесата е млада, красива, умна (така да се каже) и обществено активна. Именно последната ѝ характеристика я отвежда на еко-био-гео-хомо-еманци-конференция на Хаваите. Това мероприятие я среща с чаровния бомбаджия и духовит философ Бърнард Мики Ренгл, по прякор Кълвача, отишъл там по работа, сиреч да взривява. Също червенокос. Помежду им пламва страстна любов, продължаваща дори и зад решетките, които нашият "човек извън закона" за зла участ насмалко да успее да отърве. Дълбока съпричастност завладява принцесата и доброволно тя заживява в отшелничество сходно с това на своя любим – затваря се на таванската стая на дома си, лишена от удобства и лукс, където лунната светлина достига само благодарение на малкото останало необядисано квадратче на прозореца ѝ. Лий-Шери обаче не скучае, защото времето и мислите ѝ са всепогълнати от пакета "Кемъл", с какъвто и Бърнард разполага в килията си. Това поражда лавина от разсъждения, много от които ми е трудно да понеса. Историята обаче не свършва дотук, а връзката е подложена на изпитания, които не можем да бъдем сигурни дали ще устоят на изпитанията на времето, така както пирамидите, заели достопочтенно място в романа.
Книгата за мен започва бавно и безинтересно. Първите стотина страници са повече хаос и по-малко смислен сюжет, но за късмет, с връщането на героите в Щатите, сюжетът се завръзва истински. Остроумниченето и хумористични напъни на автора често ми идва в повече, но от шеметната вихрушка, напомняща донякъде "Чемширово дърво" от Камило Хосе Села, изхвърчат и немалко интригуващи мъдрости. Цялата лудост на книгата все пак притежава смътно очарование и си давам сметка, че не бих могла да не обикна нещо толкова откачено. Не бих препоръчала това безумно очарование на всеки, но ако у вас се крие смел читател с експериментаторски дух, дерзайте – това е книга, която няма да ви остави равнодушни и ще запишете с лъскавко мастило в читателското си портфолио.
Ето и няколко искри, с които може би ще запаля фитила на вашия интерес:

• „Човечеството е прогресирало (когато е прогресирало) не защото е било трезво, отговорно и предпазливо, а защото е било игриво, бунтовно и незряло."

• „За последната четвърт на двадесети век може да се каже следното: възприе се очевидната истина, макар и не напълно разбрана от многобройно малцинство, че ако желаем по-добър свят, ще трябва да бъдем по-добри хора."

• „Разликата между престъпник и човек извън закона е,че докато престъпниците често са жертви, хората извън закона никога не са такива. Всъщност първата стъпка към превръщането в истински човек извън закона е отказът да се пожертваш."

• „Обичам магията на динамита. Колко красноречив е неговият говор!"

• „Можеш да си мислиш, че обръщаш внимание на едно, друго или трето, но нашите сънища ни казват какво всъщност ни интересува. Сънищата никога не лъжат."

• „На този свят винаги има еднакво количество добър и лош късмет. Ако един човек не се сдобие с лош късмет, някой друг ще се сдобие вместо него."

• „Няма смисъл да спасяваш Земята, ако това означава да загубиш Луната."

• „[...] ние все още не знаем къде отива страстта, когато си отива."

• „Но както добре знае всеки полуосъзнат материалист, това, което държиш, държи теб."

• „Самият Кълвач я бе учил, че законите са като копчета, които трябва да се разкопчават, когато назрее моментът, а ако не можеш да нарушиш собствените си правила, чии ще можеш да нарушиш?"

• „Пирамидите са построени, за да останат вечно, създадени са, за да въстанат срещу времето и човечеството."

• „Тъпанарите спазват законите, защото са избрали да не избират. Хората извън закона, които по-малко се боят от объркващото разнообразие на действието, които са всъщност малко луди по ситуации нови и крайни, ще търсят начин да избират, дори когато изборът не им се предоставя."

• „[...] всяко тоталитарно общество, колкото и да е строго, си е имало свой ъндърграунд. Всъщност, два ъндърграунда. Единият е ъндърграундът на политическата съпротива, а другият е този, зает със запазването на красотата и радостта, или, иначе казано, запазването на човешкия дух."

• „Когато загадката на една връзка си отива, и любовта си отива."

• „1) Всичко е част от романтиката
   2) Никога не е прекалено късно да имаш щастливо детство."

Нищо не съм направил за теб, но го имаше денят на бадемовия цвят и го имаше денят на калта.

Имало едно време... Именно – афинитетът ми към приказките е отколешен! Квинтесенция на народната мъдрост, те изграждат вълнуващи светове на магическа реалност, сила, красота и справедливост. Затова и когато Издателство "Миранда" ми предложиха да споделят с мен новия си сборник "Испански приказки" (в превод от Толя Радева), не се поколебах и за миг в желанието си да се потопя в чуждоземни приключения.
И ето, че държа в ръцете си великолепното издание в голям формат и твърди корици (налично и във вариант с меки). Във възторг съм от вида на книгата, разкошно илюстрирана от италианския художник Серджо Ридзато, познат ни от страниците на едни емблематични индийски приказки отпреди трийсетина години (апропо, отново налични на пазара, благодарение на "Миранда"). Изобилието от красиви картини, които съпровождат текста, развихрят въображението ми още преди да зачета. Опитвам да предугадя сюжетите, спирайки вниманието си на изобразените сцени, и неусетно стигам до съдържанието, което обещава 8 истории в малко над 100 страници. Време е да се връщам в началото.
Книгата започва с обръщение на Ридзато към българските читатели. Сравнението на сборника с калейдоскоп ме очарова и зарежда с трепетно вълнение как ще се подредят парченцата на всеки разказ. Вихрушката не закъснява и скоро се озовавам столетия назад във времена на храбри благородници, могъщи магьосници, големи мъдреци и изящни красавици, а сюжетите се завързват около човешката жажда за власт, богатства и слава, лъжата, скъперничеството, мързела, та дори и най-елементарното капризничене. Чудати случки и мощни чародейства съпътстват живота на героите, а арена на събитията са грандиозни дворци и тъмни пещери, вълшебни езера и тайнствени гори.
Ще заеме ли полагащия ѝ се престол хубавата Калитея? Кой всъщност е Пикийо? Как и защо шалът влезе на мода? Ще опази ли Абен Хабуз своето кралство? Ще угоди ли на чуждите прищевки магьосникът от Толедо? Подбраните истории са разнообразни, вълнуващи, а финалът на всяка от тях носи удовлетвореността от въдворената справедливост. Сред любимите ми са тези за "Зелената птица" със своя заплетен сюжет и смели девойки, "Сифар, безстрашния рицар" с любовта към приключенията и "Красавици, но лъжкини" с извънредното въображение на цял един народ. Деца или възрастни, на които приказните сюжети не са чужди, вярвам, че и вие ще намерите истории, които да са ви на сърце, сред събраните тук.

С благодарност към Издателство "Миранда" за предоставения екземпляр!

Пред себе си държа книга с лилави корици, изрисувана ръка със символи и надпис "Индийската поредица". Екзотичният полъх се допълва от името на авторката - Джумпа Лахири, и тепърва предстои да науча какво се крие под заглавието "Преводачът на болести". Издателството е "Жанет 45", 2010 г., а преводът от английски е на Зорница Христова. Както името на писателката подсказва, тя е от индийски произход. Това, за което научавам впоследствие, е имигрантската съдба на нея и семейството ѝ - факт, който има ярко отражение върху деветте разказа, с които ми предстои да се срещна и донесли ѝ международна слава и награди.
Чета първия от тях - "Временно положение", с любопитство. Сюжетът и финалът обаче ме оставят по-скоро разочарована. Личната драма на едно младо семейство, довела до отчуждението на двете половинки и неслучилото се повторно сближаване, ме оставя скептична към следващите истории. Историята на господин Пирзада също засяга мотива за разделеното семейство, но този път жертва на политическите събития. Нетипични за западния слух имена откриваме и в някои от следващите заглавия - "У госпожа Сен" и "Лечението на Биби Халдар", които ни отпращат в живота на личности, всяка от които потънала в неволите на своята си съдба. Някои от тях пък са по-необичайни и нетипични като "Този дом благословен" - тук срещаме двойка младоженци имали късмета да се настанят в къща, предходно обитавана по всяка вероятност от религиозни фанатици; и макар наративът да се завърта около този факт, той служи само да подчертае взаимоотношенията между двамата и отношението им към живота. Трета поред е историята с титулното заглавие, чиито сюжет пък се оказва по-интересен с необичайната професия на единия от героите. А ако трябва да посоча любим разказ, то това е финалният за книгата: "Третият и последен континент", впечатлил ме с една възрастна дама (на повече от 100 години) и изумлението ѝ от стъпването на човек на Луната (както самата тя възкликва: "Разкош!"). Точно на противоположната страна пък за мен е историята под заглавието "Секси", която опитва да вкара дълбочина в сюжета за изневярата; някъде там е и "Истински дарбан".
В разказите на Джумпа Лахири не се случва нищо извънредно. Те са снимка от живота на героите ѝ. И като казвам това, имам предвид не само времевия отрязък, но и детайлността, с която описва обстановката, която обитава всеки един от тях, с предметите, цветовете, вкусовете, аромата. А те, героите ѝ, са толкова обикновени, колкото и всеки един от читателите на книгата, всеки със своите битови несрети.
Рядко посягам към разкази и сигурно нямаше да ми се случи скоро, ако книгата не беше попаднала у мен по препоръка. Обикновено обаче чета с интерес кратките истории и тази книга не прави изключение. Вярвам, че ще е интересна на любителите на късия жанр и екзотичния привкус.

Tell me why I was born to live in this skin
Tell me how I'm supposed to be forgiven
With my hand in the hive and the sun in my eyes, yeah
('Broken Boy' - Cage The Elephant)

В ръцете си държа стихосбирката "Другото време_" от Нели Станева (издателство "Жанет 45"). Любезно предоставена ми от самата авторка, вълнувам се да прочета посланието, разписано за мен в началото – благодаря ти, Нели! И се питам какво ли ще ми предложи книгата: подчертавката в края на заглавието ме навява на мисли за незавършеност, която да допиша със собственото си съзнание; корицата пък ми извиква асоциации, свързани с  деликатната персона на поетесата на границата между два свята.
Какво ли ще да е това друго време? Отварям съдържанието в края, опитвайки се да предугадя смисъла по списъка с творбите. В малко над 60 страници откривам стихотворения, разпределени в четирите сезона на поезията на Нели. Веднага вниманието ми е привлечено от няколко заглавия: "Берлин", защото отдавна ми се иска да посетя града; "Супернова", защото космосът ме вдъхновява; "Земетресение", което свързвам с моя научен профил; "Зимно слънцестоене", защото най-късият ден е един от най-специалните за мен в годината.
Решавам да подходя методично. Отгръщам в самото начало на стихосбирката, за да се озова в зората на пролетта. Прелиствам страниците, по които преминавам бавно, следвайки порядъка на познатите четири годишни времена.
И ето ни - стремително търкаляйки се надолу по склона. Завихрени от встъпителните слова се озоваваме в един "Берлин", от чиято тъмнина пониква животът. Поезията на Нели е напоителна, сочна, дива поезия, изпълнена със страст и сетивност. Берем ненаситно от цветята и плодовете, разпилявайки себе си по дивите треви на поляните. Покълваме, порастваме, а сетне светът ни избухва във всички посоки (и "всяка посока беше правилно решение"), за да преминем отвъд границите. От малката полянка се изстрелваме в космоса, потъваме в недрата на земята, прекосяваме мултивселената. Гледаме светът в огледалото и живеем в него. И в "космическата ни самотност" неотменно сме двама.
Водя си бележки и запазвам късове от "Цветя", "Супернова", "Смяна на дневната стража", "Малка нощна музика", "Море", "Земетресение", "Роса", "Смъртта", "Дърво", "Пасторал", "Две сме", "Тясно физическо пространство", "Зрелост". Споделям ви някои от тях, а други ви пожелавам сами да откриете:

• "Нищо тук не се случва. Обаче/ непрекъснато никнат цветя./ И това тъй учудващо стига."

• "Ще глътнат ли вълните ти главата ми,/ така ще да съм лека като хората,/ които мачкат бясно бреговете ти/ и жадно ближат тази сол - живота?"

• "Безсмъртна съм във чистата наслада,/ в немигащото взиране към изгрева,/ в умелите прегръдки на промените."

• "Нека те науча/ маневрите на гладкото излитане."

• "Да расте разклоненото знание,/ че "вечен" не е синоним/ на "Бог" и съвсем не на "жив".

В навечерието на Коледните празници намирам уют в необичайно четиво. Книгата е небезизвестната "Улица "Консервна" от Джон Стайнбек и всеки, който вече я е чел, може би (донякъде) би се изненадал от това ми усещане. Но потапяйки се под подърхността на смрадта и бунищата, срещам представителите на най-низшите социални прослойки и един свят, който привлича, буди симпатии и приобщава онзи, осмелил се да се вгледа в него.
Да тръгнем заедно по улица "Консервна"! Най-първо попадаме в бакалница на прагматичния китаец Ли Чун, в която има от пиле мляко. Наблизо са ресторант "Мечешко знаме" на Дора и нейните момичета, Западната биологична лаборатория на Док и приютът "Палас". В последното убежище – не, свой дом са намерили няколко безделника, неразривно свързани помежду си. Обединени около един от тях, в книгата те често присъстват със събирателното "Мак и момчетата". Точно те се ключовите фигури, около които се завърта повествованието.
Ще кажете какво ни вълнуват няколко хаймани. Едва ли – посягайки към Стайнбек се съмнявам да сте очаквали класни обитатели сред страниците на книгата му. Мак и момчетата са страхотни образи и вълнуващи души. Непритежаващи нищо, но готови да дадат и малкото, което получат, за онзи, когото ценят и обичат. Е, понякога добрината не минава без последствия, но нищо не е непоправимо и чистото сърце сърце ще намери път да реализира добрите си намерения.
"Жертвата" на тяхната загриженост е Док – интелигентът, единакът, когото всички уважават, но който е винаги сам. Човекът, осмелил се да опита млечен шейк с бира. Въпреки конкуренцията на Мак и останалите, Док е любимият ми образ в книгата.
На улица "Консервна" няма блясък, не живеят велики герои. Тя е "задният двор" на Монтерей, но материалната ѝ нищета, сърцатите ѝ обитатели и опаловият час не оставят посетителя равнодушен. Времето, което прекарвам на нея е кратко – бързо изчитам малкия обем на страниците, но обаятелния образ на улицата попива дълбоко в душата ми.
Оставям ви с няколко консерви от Улицата:

• "Той бе забелязал, че човек се напива  и от цяла, но и от половин чаша, стига само да е в настроение да се напие."

• "Тук беше чудесно. Ако имаше жаби, тетрябваше да се намират именно тук. Място да си отдъхнеш, място да се почувстваш щастлив."

• "На женен човек доверие да нямаш. Колкото и да мрази жена си, пак при нея ще се върне. Започва да мисли, да размишлява и се връща у дома си. На такъв повече вяра не можеш да имаш."

• "– Бас държам стига да е искал, Мак е можел да стане президент на Съединените щати – отбеляза Хейзъл и ритна пясък върху огъня.
   – И какво щеше да прави? – възрази Джоунс. – В това не би имало нищо весело."

• "Това е опаловият час, границата между деня и нощта, когато времето спира и се замисля за себе си."

• "Брадатите хора и без друго винаги са малко подозрителни."

• "Никой досега не е изучавал психологията на едно замиращо празненство. Колкото и да е бясно, кресливо и кипящо, обзема го треска, настъпва тишина и тогаз то бързо-бързо свършва – гостите се разотиватм заспиват или пък се замъкват другаде, на друго празненство, и оставят зад гърба си един мъртвец."

• "Защото на отлъчването от обществото човек може да отвърне по два начина - или да се измъкне от облака, като си обещае, че ще стане по-добър, по-чист и по-благовъзпитан, или да си остане лош, да настрои против себе си целия свят и да върши още по-лоши неща. Последното обикновено е най-разпространеният отговор на презрението."

• "Качествата, които ценим у човека – доброта и щедрост, откритост, честност, разбиране и чувство – всички те съпътствуват неудачите в нашата система. А ония черти, които презираме – нетърпимостта, алчността, лакомията, низостта, лакомията – те са пътят към успеха. И макар хората да се възхищават от стойността на първите, те всъщност обичат плодовете на последните."

• "А веднъж насадиш ли се в такава история, най-добре е просто да се легнеш, додето се размине."

• "Същината на веселията не е достатъчно изучена. Всички обаче схващат, че всяка веселба има своя патология, че тя е нещо като живо същество и че има склонност да бъде твърде извратено същество. Всички също така знаят, че почти няма веселба, която да е завършила тъй, както се е предвиждало, според предварителните намерения."

Ако на този свят имаше някаква справедливост, досега щях да съм умрял поне два пъти. [...] Но все още съм тук. И съм изненадан от това. Изненадвам се всеки ден.

Обичате ли да готвите? Или да угаждате на вкусовите си възприятия? Ако се наслаждавате на някакви наченки в тази посока или поне симпатизирате на иконичния образ на Антъни Бурдейн, то следващите редове са за вас. Ако ли не – подминете автобиографичната му книга "Поверително от кухнята". Издадена за първи път през 2000 г., у мен държа най-новото, разширено издание на български език от 2019 г., излязло около година след смъртта на автора. Издателството е "Кръгозор", преводът е на Татяна Виронова и Анелия Данилова, а дизайнът на корицата – на Габриела Стайкова.
Книгата е фрагментирана на няколко основни части. Започва с класическо въведение, след което продължава с кулинарно озаглавени раздели, всеки от които съдържащ по няколко глави, оформящи книжното меню, което ни е поднесъл Бурдейн. Подготвям небцето си за хумора, който към който съм се привързала от телевизионния му образ, и вкусвам от литературното гурме.
Логиката повелява да започнем от ранните години на готвача. И ето ни насред Атлантическия океан, където той – четвъртокласник, пътува със семейството си към Франция – страна, с която е родствено обвързан. Насред морските течения и ветрове, една друга вълна удря със страшна сила възприятията на хлапака. Впечатлен от супа, поднесена на борда, тепърва започва вълнуваща ваканция, която ще го потопи в света на вкусовете.
Завоят към кулинарията се случва години по-късно. Животът на около 20-годишния Бурдейн общо взето е "секс, наркотици, рокендрол", а професията на готвач изглежда обединява и трите. Типично по младежки светът е в краката му и всичко е възможно с верен пиратски екипаж. Следват срещите с реалността и личностите, които го изграждат като професионалист – от страниците получаваме ценни съвети, които са отнесени към бранша, но немалка част от тях са с общовалиден характер. Получаваме още практически указания как да оцеляваме като клиенти на ресторантите и също как да доближим кулинарните си въжделения на хоби-готвач до реалността на големите.
По страниците откриваме и изобилие от храна, сред което неизбежно се губим въпреки чинните бележки под линията. По същия начин успявам да се увъртя и сред множеството ресторанти, които вписва в биографията си Бурдейн, и хората, за които разказва. При все че остават някои емблематични образи (аз съм очарована от личността на Браян Скот, няма как да не спомена и Голямата стъпка) и места – от "Дреднаут" до "Ле Ал", най-впечатляващи са историите, които споделя. Емблематична такава е мисията му в Токио, за коята разказва почти на финала на своята книга.
Епилогът под заглавието "Кухнята затворена" е кратко обобщение от професионалиста, отдаден на своята професия. Можеше ли да бъде другояче – може би, но не и за него, кулинарния пират Бурдейн.

• „Оказа се, че храната може да бъде нещо важно. Можеше да бъде събитие.Тя имаше своите тайни."

• „Имахме само костура, парченце масло и лимон, но сготвихме този кучи син на малката домашна скара и го сервирахме върху алуминиево фолио, като го късахме с пръсти. Небето беше ярко осветенео от луната, високият прилив се блъскаше в основите на къщата ни, прозорците започнаха да се тресат в рамките и миризма на бяла пяна и сол напои въздуха, докато се хранехме.Това беше най-свежото парче риба, което някога съм ял, и не знам дали се дължеше на драматичното време, но ме халоса право в черепа – това бе храна, която ме накара да се чувствам по-добре, направи ме по-добър, някак си по-мъдър. Беше протеинов удар в мозъчната ми кора, чист трисъставен шедьовър, изяден с ръце. Можеше ли на света да има нещо по-добро от това?"

• „Вселената е подредена, когато вашето работно място е подредено по начина, който ви харесва: знаете къде да намерите всичко, дори и със затворени очи, всичко, от което се нуждаете по време на работа, е на една ръка разстояние, всички защити са разгънати."

• „Онзи ден пред един китайско-японски хибрид, каквито започнаха да се пръкват из целия град, видях табела, рекламираща "Намалено суши". Не мога да си представя по-добър пример за "храна, от която трябва да се пазиш" в областта на кулинарията, от суши на разпродажба."

• „Колкото по-екзотична е храната, колкото по-любознателен е сериозният лакомник, толкова по-високи са вероятностите от дискомфорт впоследствие."

• „Вегетарианците и отцепилата се от тях фракция, подобна на "Хизбула" – веганите, се постоянен повод за раздразнение на всеки майстор-готвач. За мен живот без телешки бульон, свинска мас, наденичка, карантия, запръжка и дори миризливо сирене е живот, който не си струва да се живее. Вегетарианците са врагове на всичко хубаво и почтено в шовешкия дух, те са оскърбление към каузата, зад която заставам – пълната наслада от храната.Тялото, както смятат, тези празни тикви, е храм, който не бивало да се замърсява с животински протеини. Настояват, че било по-здравословно, макар че всеки сервитьор вегетарианец, с когото съм работил, се разболяваше дори само от слуховете за настинка."

• „Погледнете лицето на сервитьора. Той знае. Това е още една причина да бъдете учтиви с него: този човек може да спаси живота ви само с едно вдигане на веждите или въздишка."

• „Всички тези ужасяващи твърдения уплашиха ли ви? Ще престанете ли да се храните навън? Ще се бършете ли с антисептични кърпички всеки път, когато минете покрай ресторант? Няма начин. Както казах и преди, вашето тяло не е храм, а увеселителен парк. Наслаждавайте се на ездата, на въртележките, на всичко."

• „Както професионалните комарджии, така и професионалният ресторантьор никога не променя стила си на залагане. Той не се притеснява от магии, не променя стратегията, нито менюто. Със стоманена решителност, изправен пред лицето на враждебността, ще понесе трудностите, ще ги преглътне и ще удвои своите усилия, за да направи ресторанта такъв, какъвто е искал и планирал да бъде – надявайки се, че накрая публиката ще го открие, ще му повярва и ще го заобича."

• „Той никога не си позволи да стане жертва на синдрома на мениджъра – постоянно да гледа часовника, чудейки се кога и дали работниците му ще дойдат. Щом той ръководеше парада, знаеше кога ще се появят – петнайсет минути преди започване на смяната, ето кога! Това беше закон."

• „[...] характерът е далеч по-важен от уменията или миналото на работника [...] Уменията може да бъдат научени или придобити. Характера или го имаш, или го нямаш."

• „Всеки човек рано или късно забравя, че барманът не е лекар, нито свещеник и не е длъжен да пази тайна."

Досега винаги бях свързвала "Sympathy for the Devil" на The Rolling Stones с "Майстора и Маргарита". Но ето че тези дни добавих асоциация и с друго литературно произведение – "Пътуващият проповедник" на Ърскин Колдуел (издателство "Георги Бакалов", преводачи Цв. Стоянов и Ал. Стефанов). Едно непознато за мен заглавие, което ловко ме подхлъзна с малкия си обем. Дяволска работа, бих казала сега.
И ето ме редом с Клей Хори – седим си безметежно на верандата му в Роки Комфорт. Априлският ден по нищо не изглежда различен от предишния и дори когато пред портите ни се натриса непознат автомобил, е трудно да се доверим на сетивата си. Да би било мираж, биха се спестили някои неудобства, но не – чини ми се, че ще трябва да ревизираме непознатия. Това, оказва се, е Саймън Дай – пътуващ проповедник, за който Клей е чувал нещо, но това не е нищо. Е, хайде, ще приеме божия човек за гост – хем ще му помогне за плануваната проповед, хем ще създаде и своите си истории с него.
Нашият проповедник намира сгодно място в дома на Хори. Младата домакиня Дийн и готвачката им Шугар са по-вкуса му, царевичната ракия на Том Роудс е екстра, а слабият хазартен ангел на Клей е допълнителен бонус. Като добавим и Лорен – бившата жена на домакина, която се появява тъкмо по същото време, бърканицата става пълна. Разбира се, няма за какво да се тревожите, защото божият човек, повтарям, божият човек държи ситуацията под контрол.
И ако ви се струва, че проповедта остава на заден план, то бъдете сигурни – ще се състои. Мероприятието е кулминация в творбата и адски ми напомня на финала на "Парфюмът" на Патрик Зюскинд. Раздиращи емоции – пътуващият проповедник влага всичко от себе си, за да отърси от злото и последния грешник в този тъй порочен Роки Комфорт. Тук не мога да сдържа възхищението си от Лорен, която проявява небивал стоицизъм в противовес на отношенията ѝ с мъжете.
След седмицата прекарана в дома на Хори, паля гумите без да се сбогувам и без да обръщам поглед назад. Едва ли ще препоръчам "Пътуващият проповедник" на когото и да било, освен ако отсрещната страна не ме умолява за странно четиво, семпло по американски, с елементи на порочност, расизъм и без особен смисъл.

Едва много малка част от видовете са си направили труда "да си отгледат мозък". А и преди тяхната поява нима светът е бил представление пред празна зала? И е ли изобщо свят светът, който никой не наблюдава?

През 2018 г. издателство "Бард" издават у нас, в превод на Милена Илиева, "Какво е животът?" на нобеловия лауреат по физика Ервин Шрьодингер. Да, същият онзи с котката, която е ни жива, ни умряла. Аз, с любопитство сходно с това на клетата животинка, купих си книгата веднага, след което обаче я оставих едновременно харесвана и нехаресвана на лавицата. Допреди няколко дни, когато им дойде време на 250-те страници, скрити зад елегантната черна корицата с новоизлюпен живот.
Книгата включва три части, като подзаглавието ѝ "Физическият аспект на живата клетка" ни отвежда директно към първата. Създадена е по лекции, изнесени от Шрьодингер в Дъблинския научен институт към Тринити колидж през 1943 г. С ентисиазъм подхващам съдържанието, но скоро откривам, че въпреки приличната ми обща култура по биология и физика, трудно удържам вниманието си. Очакваната теоретична постановка продължава твърде дълго за моите стандарти и влагам малко старание в проумяването на текста, като изключим някои отделни примери и изводи. Все пак интересен е паралелът между квантовата теория и съвременната генетика, които възникват почти едновременно и впоследствие се оказва, че имат доста общо помежду си. Какво точно? Ще научите, ако прочетете първите 130 страници от книгата.
Далеч по-интригуваща за мен е следващата част: "Ум и материя", по лекции от 1956 г., изнесени в Тринити колидж. Тук вече научнопопулярното четиво е богато напоено с философски размисли, както ми харесва. Изпитвам истинско удоволствие и проследявам внимателно темите, свързани с физическата основа на съзнанието, еволюционните особености при човека и бъдещите перспективи пред него, единствеността на света и съзнанието, наука и религия (този въпрос разглежда и Ричард Файнман в "Смисълът на всичко това") и загадката на сетивните качества. Кое е първото – физическата промяна или умението да си служим с нея? Достигнали ли сме оптималната фаза на еволюционното си развитие? (Още интересни размишления в това направление ще откриете в "Дракони в райската градина" от Карл Сейгън.) Унаследява ли се поведението и как влияят възпитанието и образованието в естествения отбор? Кои сме, откъде идваме и накъде отиваме?
Последната част също ми харесва. Скромно и обрано Шрьодингер споделя автобиографични бележки, свързани с етапите на неговия живот, интересите и хората в него. Впечатлена съм от някои лични детайли, свързани с връзката му с неговите родители и особено баща му.
А какво стана в крайна сметка с котката? Аз съм удовлетворена от книгата и вярвам, че ще се хареса на изкушените в биологията, физиката, философията и феновете на научнопопулярната литература като цяло. Оставям ви с част от записките си, които, можете да бъдете сигурни, в оригинал са далеч по-подробни:

• „По-всичко личи, че животът е подредено и законосъобразно поведение на материята, което не просто преодолява в голяма степен естествената склонност на реда да се разпада в хаос, а отчасти се бзаира на съществуващия ред и го поддържа".

• „Скоро започвате да говорите за "младежкото си аз" в трето лице, а героят в романа, който четете, ви се струва по-близък, по-жив и по-познат от човека, който сте били преди години."

• „Във всички епохи и при всички народи основата на всеки етичен кодекс е себеотрицанието."

• „Животно, което се опита да създаде общност, без да ограничи съзнателно егоизма си, е обречено на провал."

• „Вярвам, че нарастващата механизация и съпътстващото я "оглупяване" на повечето промишлени процеси вещае сериозна опасност за масова дегенерация на нашия орган на интелигентността. Колкото повече шансовете за развитие на умния и на безразличния работник се изравняват заради репресията на машините и разпространението на отегчителния, еднообразен труд край поточната линия, толкова повече силният ум, сръчните ръце и острото око стават излишни. Нещо повече, неинтелигентният човек, който по правило се примирява лесно с монотонния труд, ще получи предимство; за него ще е по-лесно да се нагоди, да създаде дом и потомство. Резултатът като нищо може да доведе до негативен отбор по отношение на талантите и дарбите."

• „[...] като облекчаваме товара на отговорността, която всеки човек би трябвало да има спрямо собственото си добруване, и като изравняваме шансовете на всички хора, елиминираме в голяма степен съревнованието на талантите и така слагаме спирачки на билогичната еволюция."

• „Машините трябва да поемат задачите, които са под нивото на човека, а не човекът да върши работата, за която машините са твърде скъпи, както твърде често се случва."

• „[...] науката никога не налага, науката просто излага факти."

• „"Макар материята, от която е изтъкана представата ни за света, да идва основно от сетивата ни като периферия на мозъка, така че представата на всеки човек неизменно остава идея, родена от собствения му ум и без друго доказуемо съществуване освен в съзнанието му, в същото време съзнателният ум остава извън представите за света, няма място в нея, не може да бъде засечен никъде в пространството."

• „Едни и същи елементи изграждат мозъка ни и света. [...] Светът ни е даден само веднъж, а не два пъти – един, който съществува, и друг, който възприемаме. Субектът и обектът са едно."

• „Математическата истина е безвременна, тя не се появява само защото ние сме я разкрили."

Тогава този Рай
без мъка ще напуснеш ти, защото ще добиеш
в самия себе си друг рай, далеч по-честит.
[...]
И двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи
поеха бавно през Едем самотния си път.
"Изгубеният рай" – Джон Милтън

Дали този път не сбърках четивото? Първите страници от "Дракони в райската градина" на Карл Сейгън ме подхващат с популярния космически календар, в който цялата ни известна вселенска история е сведена до една астрономическа година, но след това продължават с термини и идеи по-близки до познанията на един невроанатом. И тук се зачитам в подзаглавието: "Размисли върху еволюцията на човешкия интелект" – може би е трябвало по-отговорно да възприема това послание. Решавам да подкарам книгата полека, пък ще видим докъде ще я докарам.
Собственият ми ум се гнети с разсъждения върху концепцията на Пол Малкийн за триединния мозък – идеята, че той обхваща три отделни единици – рептилоидния комплекс, лимбичната система и неокортекса, които освен че са еволюирали самостоятелно, също толкова автономно изпълняват своите функции. Първият дял – див и първичен, свързан с йерархичните принципи и ритуалността, вторият – отговорен за емоциите, а третият – ето тук виждаме същността на хомо сапиенса и неговия разум. Или както авторът прави препратка към Фройдовите То, Аз и Свръх-Аз и дори неговото по-точно разделяне на ума на несъзнателен, предсъзнателен и съзнателен, а също и платоновия диалог "Федър", в който Сократ метафорично оприличава човешката душа на карета с два коня – черен и бял, сиреч рептилоидния комплекс и лимбичната система, почти неконтролирани от кочияша – неокортекса.
Подобно на хилядолетната физическа еволюция, през която човек неизменно преминава от момента на зачеването до своето раждане, когато вече има сходен на вида облик, така и скрито вътре в черепната кутия се пази зрънцето на дивака, от който някога сме произлезли. Може би в тази дълбоко съхранена родова памет се крият на пръв поглед необоснованите ни на пръв поглед страхове и първичното ни човешко поведение? Дали в недрата на съзнанието ни все още не воюваме със своите дракони? Карл Сейгън нищи историята от самия ѝ зародиш, като се изкачва по еволюционната стълбица не на отговорите, а на въпросите, които поставя. Отправна точка на разсъжденията са хилядолетните митове, библейските сюжети и научните изследвания.
Особено внимание авторът обръща на най-новата ни придобивка във времето, а именно неокортекса. Любопитна е връзката, която прави между родилните болки – единствено свойствени за нашия вид, и интелекта. Изглежда увеличеният сравнително наскоро мозъчен обем е в основата на това "неудобство", а фонтанелите – несъвършенните "кръпки" на черепа при новородените, са още едно доказателство колко отскоро разполагаме с разум.
Интересна дисекция прави и на самия неокортекс, чиито две половини вероятно са възникнали като два аналогични еднаквосложни компютъра, чиято функционалност във времето е поела по различни пътища. Днес свързваме дясното полукълбо с интуицията, творчеството, разкриването на модели, а лявото е ситото на аналитичните разсъждения и критичното мислене. Кой управлява мислите ни, когато спим? По "моста" на мазолестото тяло същевременно се осъществява връзка между възприеманата сетивна информация и препращането и от едната страна на тялото към срещуположната част на мозъка. Какво се случва, когато този път е нарушен?
Какво да очакваме занапред като развитие на човешкия ум? Към днешна дата вероятен отговор може да потърсим в колаборацията ни с изкуствения интелект. А една евентуална среща с извънземни? Сейгън е оптимист за възможността на комуникацията, предвид че всички ние сме поставени пред еднаквите закони на природата.
Разчитайки перспективите пред нас, нека не пропускаме да отбележим, че книгата "Дракони в райската градина" излиза в оригинал през вече далечната 1977 г. Дистанцията на времето обаче не умаловажава споделените размишления и през 2014 г. се появява на българския пазар в превод от Милена Боринова, а издателство неизненадващо е "Изток-Запад". Оформлението на корицата е на Деница Трифонова.