Общност. Еднаквост. Устойчивост.

 
"Прекрасният нов свят" накратко в анимирана версия. Потърсете още филмите, създадени по книгата

Трите думички, които виждате горе вдясно, са не какво да е, а лозунгът на Световната държава. Да, има такова животно, за наш късмет (или пък не) между кориците на небезизвестната антиутопия "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли. Изданието, което държа в ръцете си, заема номер 104 в култовата "Библиотека Галактика", в превод на Виолета Чушкова, издадено през 1990 г. Самият оригинал е от 1932 г. – какво ли прекрасно и ново ще да намерим близо век назад?
Авторът не губи време и ни поставя директно във фабриката за генериране на съвременното общество – "Главният лондонски център за инкубация и обучение". Присъединяваме се към група нови студенти, за да се запознаем с процесите на серийното производство на хора. Ахаа, вече звучи противно, нали? Но те всъщност са така създавани и обучавани, че да бъдат щастливи, да изпитват удовлетворение от своя живот, да не се терзаят за глупости – та нима ние не се стремим към това? Въпреки това отстрани погледнато си звучи неприятно, особено когато не е въпрос на личен избор, а е предопределено от обществения ред. Тогава почва да ти се струва далеч по-привлекателно да страдаш в изолация.
Така измежду веселите зомбита се откроява първият пресонаж с наченки на самостоятелна мисъл. За Бърнард Маркс се говори, че нещо са го пообъркали във фабриката, поради което е малко странен. Така изглежда дългогодишната обучителна пропаганда с многократни повторения на лозунги насън и дресировка наяве не са оказали пълно влияние върху психиката му, както при останалите индивиди. А те, в зависимост от кастата, към която са разпределени, са преминали през дългогодишно обучение, което да ги направи максимално удовлетворени в живота. За спокойствието на обществото е помислено както в духовен, така и във физически аспект – стимулира се свободният сексуален живот, в който отсъстват терзанията и страстите на моногамния индивид, нуждите от екстремни усещания се задоволяват чрез терапии, а ако нечия мисъл се обърка в някой момент – на разположение е винаги таблетка сома, която да успокои блуждаещия ум, без махмурлук на следващата сутрин.
Бърнард е част от висшите прослойки, но неортодоксалният ум неизбежно създава пречки. Обречен е на самота в груповите сеанси, а желанието му за интимност е посрещнато от неразбиране от неговата избраница Линайна, дълбоко възпитана в духа на "всеки принадлежи на всеки". Като него обаче има и друг – приятелят му Хелмхолц Уотсън. Ситуацията започва да изглежда почти оптимистично, когато към тях се присъединява и Дивакът Джон – единственият съвременен индивид, който има родители, при това самите те създадени в инкубатор. Той е и най-интересният и прогресивен образ от тримата, защото е роден, отраснал и възпитан в резерват извън цивилизацията, за разлика от другите двама, чиито анархистични мисли са откъслечни проблясъци.
Колкото и да ни се иска да бъдат строшени оковите на личността, блюстителите на реда не спят. Тук размахването на пръст от Вселенския контрольор не е толкова брутално, колкото в "1984" на Оруел, а по-скоро обяснява спокойно и аргументирано предимствата на новия свят. Тогава може би се питате какво прави това въже около врата на Дивака върху корицата на Текла Алексиева? Ще разберете само ако стъпите в "Прекрасния нов свят", от който ви оставям малко "пропаганда":

• „Цветенцата и пейзажите, изтъкна той, имат един сериозен недостатък: те са безплатни. Любовта към природата не създава заетост на фабриките."

• „Дом, дом – няколко тесни стаички, в които са натъпкани: мъж, периодично раждаща жена и паплач от момчета и момичета на всякакви възрасти. Никакъв въздух, никакъв простор – извънредно нехигиеничен затвор, мрак, болести и смрад."

• „Ние винаги изхвърляме старите дрехи. По-добре хвърли, но не кърпи; по-добре хвърли, но не кърпи; по-добре..."

• „Човек не може да консумира много, ако си седи мирничко и си чете книжки."

• „Думите биха могли да бъдат като рентгеновите лъчи, ако човек ги използвува правилно – биха проникнали през всяко препятствие. Четеш, а те те пронизват."

• „Ако човек е различен, той е обречен на самота."

• „Колкото е по-надарен човек, толкова е и по-голяма вероятността да се отклони от правия път."

• „Какво ви пречи всички да сте щастливи и послушни?"

• „– [...] В нашето общество нямаме нужда от овехтели неща.
   – Даже и когато са красиви ли?
   – Най-вече когато са красиви. Красотата е привлекателна, а ние не искаме хората да бъдат привличани от овехтели неща. Искаме да харесват новите неща."

• „А сега светът е устойчив. Хората са щастливи – получават онова, което искат, и никога не искат онова, което не могат да получат. Те са заможни, здрави и читави, никога не боледуват, не се боят от смъртта, блажено невежи са по отношение на страстта и старостта, не се тормозят с разни майки и бащи, нямат съпруги, деца и любими, за които да се вълнуват много, те са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение."

• „Оптималният кастов състав на населението [...] се моделира на принципа на айсберга – осем девети под водолиният и една девета – над нея."

• „Не само изкуството е несъвместимо с щастието – несъвместима е и науката. Науката е опасна и ние трябва най-предпазливо да я държим на синджир и с намордник."

• „Но се течение на времето те [младите – б.м.], както и всички люде, ще открият, че независимостта не е създадена за човека – че тя е нещо неестествено, че е полезна само за кратко време, но че с нея няма да стигнем благополучно до своя край..."

• „Човек вярва в нещата, защото е обучаван да вярва в тях."

Ако го знаех тогава, нямаше ли сега всичко да е по-различно... Неведнъж главният герой (единият от двамата) си задава този въпрос особено с приближаващия се финал и развръзка. Дотогава има обаче много време или казано другояче – има едни близо 700 страници, през които да преминете, за да прочетете монументалния роман "Хавра" на Захари Карабашлиев. Издателството е "Сиела", годината е 2017, а автор на корицата е обичаният от мен художник Дамян Дамянов. Дали ще се изпотя над тази тухла, предстои да науча.
Слизаме от самолета във Варна със закъснелия за погребението на баща си Никола, пребивавал в САЩ повече от десетилетие. Сбогуването явно е станало години назад в миналото, така че съвсем в реда на нещата още същия ден майка му прагматично отваря въпроса за наследствената земя и потенциалния ѝ купувач. Ник обаче се оказва магаре и още на първата среща с брокера разбутва "пръстта", а далаверата бързо се размирисва. Междувременно няколко случайни срещи със стари и нови познайници (а, бе, тая Варна толко ли е малка, че за няколко часа в нея и веднага 100 познати ще срещнеш?) бързо се закачат към сюжета.
Един от тези хора отваря изцяло нова линия, толкова отчетливо и ясно изразена, със своите собствени герои, епоха и стил, буквално все едно отделен роман четеш. Никаква фантастика обаче не си мислете, че има тук. Един наследствен дневник ни изпраща 70-те години на XIX век и от тук насетнепочва едно непрекъснато подскачане между тогавашното време и настоящето на XXI век. Търся непосредствената връзка между двете и стигайки до финалните авторови бележки, разбирам, че това упражнение е било донякъде безпредметно – самият Захари Карабашлиев ги разграничава и донякъде запазването им в целостта на общ роман е може би почти случайност. И все пак не мога да не отбележа гибелната упоритост, с която героите на всяка една от двете епохи преследва истината – Никола в съвремието и Макгеън в миналото. Да, няма да сбъркате, ако свържете второто име с историческата фигура на Джанюариъс Макгахан и въпреки това не забравяйте, че иде реч за литературно произведение, а не исторически документ.
Историята в сегашно време е тази, която съм очаквала в книгата и нейното развитие ме вълнува. Въпреки че някой от сцените ми напомнят тези от новите БГ сериали, които произвелите ги медии рекламират като култови, но актьорската игра не буди емоция, сюжетът е изпълнен с обрати и ме гложди любопитство какво ще стане по-нататък. Тогава идват разказите от миналото, аз си скубя косите и нетърпеливо прелиствам, за да проверя колко ще имам до следващото настояще. Точно те обаче според мен вдигат нивото в романа и към художествената измислица и това, което си знаем за годините на прехода, добавят едни много интересни исторически препратки, поднесени по лекия начин, на който само литературата е способна. Така, броени дни след като започнах романа, затварям финалната страница и го препоръчвам на всеки, който има нужда от малко екшън с добавена стойност. Оставям ви и малко разчопкан червенозем:

• „– Защо изучават философия?
   – Защото търсят истината.
   – Истината не може да се намери с философстване.
   – Философията не е философстване.
   – Така ли? Каква е разликата?
   – Философстването е говорене. А философията е действие. Първото е или напразно, или излишно. А второто е мисъл, превърната в действие. И действие в търсене на истината."

• „В дневниците хората разказват само какво се случва с тях. Описанията са за литературата. В живота никой не се интересува от описания."

• „[...] целта на правосъдието е не да налага справедливост, а да пречи на несправдедливостта да властва."

• „[...] сградите са материален израз на културата на държавността в момента, в който са строени [...] архитектурата е най-точната картина на националния елит в даден исторически момент."

• „Дали грешките, които мислим, че правим, не са всъщност най-правилните ходове, които обаче няма как да видим в тяхната цялост?"

• „А ето и поуката – човек има нужда от царевица, за да си купи време, което да прекарва със семейството и приятелите, с които трябва да е...
   – Спокоен, сговорчив, учтив."

• „А ако имаш търпение и се научиш да гладуваш, можеш да бъдеш непобедим."

• „Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.
   Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства."

• „[...] не са ли историите нашата невидима обща човешка кръв?"

 Почувствах се заобиколен от милиони пренебрегнати страници, от останали без собственик вселени и души, които тънеха в океан от мрак, докато светът, пулсиращ отвъд тези стени, ден след ден неусетно губеше паметта си и колкото повече забравяше, за толкова по-мъдър се смяташе.

По стъпките на героите от романа – карти, направени от самия Карлос Руис Сафон. Източник: www.lomography.com

Какво ме накара да отворя "Сянката на вятъра" на Карлос Руис Сафон (издателство "Изток-Запад", 2007 г., превод: Светла Христова) в горещия юлски ден? Може би испанското име в унисон с времето, може би сянката и вятъра с идея за разхлаждане, може би кой знае какво. Със сигурност обаче не е обемът на книгата, който тежи на другия край на везната. А в крайна сметка през многото страници минавам за отрицателно кратко време и съвсем не се оказват най-страшното в книгата.
Началото загатва известна енигматичност, но не въвлича в стремглаво действие. Разказвачът – Даниел Семпере, е едва на 10 години, когато в ръцете му попада една специална книга – романът "Сянката на вятъра" от Жулиан Каракс. Това е причината да срещне и близо двойно по-вързастната от него Клара, която оказва се е познавач на загадъчния автор. Това събитие се оказва и пагубно за нашето момче, което години наред се обрича на несподелена любов.
За щастие, тази драма скоро остава на заден план и действието се завихря основно върху разследването на Даниел около странностите, свързани с попадналата у него книга. Край дома му се завърта странен господин, който напомня мрачен персонаж от романа на Каракс. Следват поредица от събития, които започнали като мистерия постепенно се изправят почти на ръба на ужаса. (Припомням си, че в началото съм прочела и положителен коментар на Стивън Кинг за творбата на Сафон.) Не познавам творчеството на автора и леко настръхвам от мисълта какво ми предстои.
Сюжетът се заплита все по-успешно, а героите, които се появяват, вкарват допълнителни детайли в историята. Най-хубавото е, че новата информация съвсем не помага в разплитането на мистерията, което е чудесен двигател за напредването по страниците с бясни темпове. Тайната, която всички искаме да разгадаем, се изяснява чак към финала, а той, уверявам ви, е доста удовлетвярващ.
Тук е моментът да отбележа, че "Сянката на вятъра" на Карлос Руис Сафон е едва първият роман от тетралогията "Гробището на забравените книги". Ако тя ви е спечелила така както мен, може да продължите с "Играта на ангела", "Затворникът на Рая" и "Лабиринтът на духовете". Изпълнена съм с големи очаквания за тях.

• „Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците ѝ, неговият дух израства и укрепва."

• „[...] бъдещето се чете по-ясно, ако се взираш в улиците, фабриките и казармите, а не в сутрешната преса."

• „Никога не се доверявай на когото и да било, Даниел, особено на хора, на които се възхищаваш. Тъкмо от тях ще получиш най-коварните удари."

• „Подаръците се правят за удоволствие на даряващия, а не заради заслугите на подаряващия [...]"

• „[...] равнодушен съм към седмото изкуство. По мое мнение то е само храна за оскотялото ппростолюдие, от която то затъпява още повече. По-лошо е даже от футбола и от коридата."

• „Човек не знае какво е животът, докато не съблече жена за пръв път."

• „– Човекът, както подобава на една добра маймуна, е социално животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила за етическо поведение – изтъкваше той. – Това си е чиста биология."

• „Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението – твърдеше той. – И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция – това са четирите конника на Апокалисписа."

• „– Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам Ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами."

• „Там е работата, че мъжът – ако се върнем пак към Фройд и с извинение за метафората – се сгорещява като електрическа крушка; в един миг е нажежен до червено, в следващия вече е изстинал. Женската, от друга страна – и това си е чиста наука – се нагрява като ютия, разбира те ли? Малко по малко, на бавен огън, като хубава яхния. Ама нагрее ли се веднъж, вече няма спиране – също като доменните пещи на Виская."

• „Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш [...]"

• „Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя."

• „Пара̀та е като всеки друг вирус: щом веднъж отрови душата на своя гостоприемник, тръгва да търси свежа кръв".

• „Най-ефикасният начин да обезвредиш бедните е да насадиш у тях желанието да подражават на богатите."

• „Годините на преподаване му бяха оставили този решителен и дидактичен тон на човек, който е свикнал да го чуват, но не е съвсем сигурен дали го слушат."

• „Вижте, Даниел, съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети – това са трите ѝ най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея."

• „Глупаците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат."

• „Не се доверявай на онзи, който се доверява на всички [...]"

• „– Да печелиш пари не е трудно само по себе си – оплакваше се той. – Трудно е да печелиш, като правиш нещо, на което си струва да посветиш живота си."

• „[...] нищо не всява по-голям страх от един герой, който е оживял, за да разкаже своята история, да разкаже онова, което падналите крайн него никога не биха могли да разправят."

• „Знае ли лудият, че е луд? А дали не са луди другите, които се стараят да го убедят в неговото безумие, за да опазят собствената си илюзорна реалност?"

Трейлър на едноименния филм от 1978 г. Ако имате нужда от нещо освежено,
може да се поинтересувате и от новата версия, която се очаква
да се появи на големия екран в началото на 2022 г.

Понеже "Странният случай с Бенджамин Бътън" се оказа твърде кратка глътка за почивка, все още имам нуждата от някое и друго ненатоварващо, но пък интересно четиво. Сигурна съм, че няма как да сбъркам със "Смърт край Нил" на Агата Кристи. За пръв път романът е публикуван през 1937 г., а екземплярът у мен е издаден от Издателство "Народна младеж" през 1983 г., в превод на Огнян Дъскарев.
От резюмето научавам, че предстои смъртта на богатата и красива Линет Дойл. Това не ме изненадва. Затова през следващите страници с повишено внимание проследявам поредицата от сцени, в които Агата Кристи ни запознава с героите. Опитвам да запомня имената им, диалозите, които водят помежду си, и нещо издайническо в поведението, което ще ми помогне при разплитането на убийството на Линет, все още Риджуей по фамилия. Това упражнения, както по-късно ще се окаже, съвсем не е безполезно, но и не мислете, че ме е довело до окончателния извод.
Е, нека не се бавим повече, а да стягаме багажа за Египет. Там ни чакат, случайно или не, героите, които вече сме срещнали из различни точки на света. Компанията на някои от тях е повече от неприятна за младоженката Дойл, което засилва усещането за надвиснала опасност. Нащрек сме, но и знаем, че с толкова хора наоколо, няма как нещата да са прости.
И ето го първото, неуспешно покушение срещу Линет. Оптимистът в мен ме кара да си мисля, че току-виж пък и се разминало. Но не – макар и не в този момент, скоро след това ще се случи фаталното действие. Сега вече Поаро е на ход. Ще успее ли да се справи и с това заплетено престъпление? Едва ли някой се съмнява, но каква ли ще се окаже истината? Докато я научим, убийството вече няма да е само едно.
"Смърт край Нил" е чудесно четиво за жежките летни дни, досущ като разхладителен коктейл за мисълта. Оставям ви няколко бучки лед от този египетски трип:

• „– Мотивите за убийство понякога са съвсем банални.
   – Кои са обичайните мотиви, мосю Поаро?
   – Най-често парите. Така да се каже, изгодата в най-различните ѝ форми. След това отмъщението, любовта, страхът, обикновената омраза, благотворителсността..."

• „– Мисля, че човешките същества струват повече от камъните.
   – Но не са трайни като тях – отбеляза Поаро.
   – По-приятно ми е да видя сит работник, отколкото което и да е така наречено произведение на изкуството. Бъдещето има значение, не миналото."

• „За да строиш, първо трябва да събаряш и рушиш."

• „Образованието отне жизнеността на бялата раса."

Трейлър на едноименния филм от 2008 г., с участието на Брад Пит и Кейт Бланшет

След последното четиво, за което ви споделих, имах нужда от нещо леко, непретенциозно, а защо не и малко по обем. Нима "Странният случай с Бенджамин Бътън" от Франсис Скот Фицджералд не е перфектният избор? Речено-сторено.Историята вероятно е известна на много от вас и без да сте чели романа или пък гледали филма. Бенджамин Бътън е чаканото първородно дете в уважавано и заможно балтиморско семейство. За зла участ, неговата поява на бял свят ознаменува началото на труден живот. Нашето бебе се ражда в облика и с уменията на 70-годишен старец. Това предизвиква поредица от неприятни събития, само началото на които е реакцията на екипа в родилното. Бащата – Роджър Бътън, дотолкова не приема факта, че купува на своя син облекло и играчки за деца и се държи с него в съответствие с рождената, а не видимата му възраст. Не по-леко е изпитанието и за "малкия" Бенджамин.
С времето обаче нещата се променят в положителна посока и сякаш си идват на мястото. През годините Роджър остарява, Бенджамин се подмладява и след близо две десетилетия, ако не да изглеждат като баща и син, то поне приличат на двама братя, които по-леко споделят компанията си заедно. Нещата се понаместват дори още по-добре до момента, когато махалото не преминава равновесното си положение и подминава в обратна посока.
Оказва се, че младостта не е чак такова благо и живял повече от 60 години на този свят, героят ни достига юношеска, сетне ранна детска, а накрая бебешка възраст. Подобно на старец той губи своята сила, а славните години остават в миналото. Накрая спомените избледняват и настъпва краят.
В книгата няма герои, които да ви спечелят, които да обикнете, намразите или просто запомните. Сюжетът е интересен, но самата книга напомня на кратък преразказ, с бързи спирки на някои по-забележителни етапи от живота на Бенджамин Бътън. В този случай допускам, че дори филмът би ме оставил с по-вълнуващи впечатления.

В това няма пари, но вие сте го знаели, когато сте избрали този път. И ще го следвате, защото знаете, че знанието е красиво и защото ако само сто души споделят вашата страст, това е достатъчно.

"Псевдонауката" на Бен Голдейкър е от онези книги, които престояват достопочтенно в библиотеката ми, преди да освободя достатъчно време и оперативна памет, за да им се посветя пълноценно. Причината, разбира се, е в нехудожествения текст, който изисква цялото ми внимание, за да осмисля всички детайли, примери и идеи, които са изложени между двете корици. Получила обаче препоръки за нея от не едно и две места, разгръщам това христоматийно четиво с голям интерес.
Авторът на книгата е журналист на "Гардиън", също човек с медицинско образование и критична мисъл. Това подсказва и характера на предстоящите страници. Полека колелото се завърта, за да премине от основите на експерименталната проверка към по-задълбочените средства за проверка на твърденията, с които ни заливат убедително и в големи количества хомеопати, нутриционисти, фармацевтични компании, медии. Помага ли наистина захарното хапче, или ефектът му се крие в терапевтичния ефект върху мисълта? Нуждаем ли се от специалист по здравословен живот, или ключът е в простичките правила на храненето, физическата активност и добрия сън? Подлежат ли научните изследвания на цедка преди да стигнат до крайния потребител? Какъв образ създават медиите на науката в обществото? Тези и още много теми разисква Голдейкър в книгата си, разобличавайки пропагандната псевдонаучната фасада, в която са облечени интересите на отделни алтернативни терапевти и цели корпорации.
Не се изненадвам, че на страниците на книгата откривам цитат на Робърт М. Пърсиг от неговата "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Помня, когато я четох преди време, се впечатлих от обяснението защо толкова хора се обръщат към алтернативните теории в днешно време. И там, и тук обяснението беше свързано с това, че ако в миналото нещата са били по-прости, човек е успявал да вникне в устройството на заобикалящия го свят – всеки е можел например да обясни как работят уредите, с които си служи, то днес човекът изостава в своите възможности. Това от своя страна провокира завоя от правия път.
Голдейкър не е голословен в своята разобличителна офанзива и подкрепя твърденията си с много примери, към които е дал препратки. Естествено, много от тях са от Великобритания, но не липсват и такива с глобално въздействие, като суматохата с МПР ваксините (тези за морбили, паротит и рубеола) и антиваксърския ефект, който се оказва труден за преодоляване. За щастие, авторът отправя и множество препоръки, с които да изостри бдителността ни при тълкуването на информацията, с която сме заливани ежедневно. Кои са хората, които ни я дават, какви са резултатите, но и как са получени, това ли е цялата истина или е извършен т.нар. "подбор на черешките"? И ако смятаме, че сме преодолели заблудата, то нека не забравяме, че има и други, съвсем естествени фактори в човешката ни природа, които влияят върху преценката ни. Склонни сме да откриваме свързаност, там където такава няма, да създаваме причинно-следствена връзка, която не съществува, да се впечатляваме повече от положителните резултати, податливи сме на твърдения в подкрепа на вече формираното ни мнение, под въздействие сме не забележителните примери, с които се срещаме в ежедневието, и социалното влияние на обкръжаващата ни среда. Ето как хладната обективност на статистиката може да бъде замъглена от интуицията на хомо сапиенса.
"Псевдонауката" на Бен Голдейкър е едно обогатяващо четиво. Дали ще приемете написаното вътре, ще се съгласите отчасти или ще отречете думите му е въпрос на личен избор. Ако определяте себе си като мислещ човек обаче и заблудата не е състоянието на живот, което ви удовлетворява, смятам, че ще прекарате ползотворно времето си с книгата. И като бонус към своето резюме ви споделям връзка към страницата www.badscience.net, която неведнъж се реферира от автора.

Оказва се, пътеписите са не само чудесна развлекателна литература и източник на вдъхновение за бъдещи планове, но и нелоша алтернатива да "попътуваш", когато обстоятелствата ти налагат друго. Независимо какъв е вашият случай, днес представям на вашето внимание една книжка от този тип, която попадна в моето полезрение тези дни. Тя е "Села и туризъм: посоки за пътешествия из България" на авторски колектив, включващ Анна Пелова, Гавраил Гавраилов и Михаил Михов, и издадена от "Сиела" през 2016 г.
В общо 204 страници, книгата има части. Първата от тях е увертюра, целяща разпалване на жарта по пътуванията из страната и посещението на малките населени места. Да се завърнеш към корените, да се заровиш в пръстта, да вдъхнеш аромата, да опиташ аромата на характерните вкусове и да се насладиш на местните забавления. През тази уводна част преминавам без особен интерес.
Втората и основна част е тази, която ме накара да посегна към книгата. В нея са включени разкази от първо лице за 34 локации в страната ни. За някои или повечето от селата вероятно сте чували, но в колко от тях сте спирали за почивка и проучвателна разходка? Още в началото на книгата виждам картата, върху която са боцнати те, а ако следвам последователността, зададена от авторите, ще премина през всяко от тях по азбучен ред. Информацията, която получавам, в никакъв случай не се изчерпва с имената в съдържанието, а разбирайте, по-скоро с тях са обозначени районите, в които предстои да "отседна". Ако пък вие решите да направите това буквално, авторите благоразумно са вметнали детайли относно има или няма къде да се подслоните и ще успеете ли да се нагостите с местен специалитет. Към това се добавят бележки относно интересните места за посещение в района и датите на празници, когато ще е подходящо да се отбиете, в случай че си падате по повечко шумотевица.
"Епилогът" на книгата е най-трудната за изчитане част, защото включва истории на външни автори, които не само че не ме впечатляват, но и в крайна сметка това, за което съм се спряла на нея, вече е зад гърба ми. Прехвърлям я набързо и слагам точка.
В заключение ще препоръчам "Села и туризъм" на всички ентусиазирани пътешественици, които желаят да отбелязват българските села не като точки на транзитно преминаване. Книгата дава добра основа, откъдето да тръгнете, а също и вдъхновение за ваши собствени приключения из малките населени места на страната. Приятно пътуване!

Първата екранизация по едноименния роман, годината е 1968 г.

Изглежда, че доста съм се заземила напоследък и е време да поема на трансгалактическо пътешествие. Космическият кораб, на който се качвам този път, е "Планетата на маймуните" на Пиер Бул. Романът е издаден през 1963 г. Изданието, което чета, е от 1983 г., в превод на Райна Стефанова и заема знаменателния номер 42 в "Библиотека Галактика".
Пътуването не продължава дълго. Още в самото начало на романа аз и тримата ми спътници кацаме на непозната планета близо до звездата Бетелгейзе. Толкова напомня на Земята, че ѝ даваме името Сорор, сиреч "сестра" от латински. Това, разбира се, е крайно подозрително и както можете да се досетите, ще доведе до неприятни изненади, свързани с някои "дребни" несъответствия. Надявам се, че не съм ви оставила твърде много време и ще изпреваря мисълта ви, за да съобщя, че на тази планета себеподобните ни са примитивни същества, изместени от маймунската цивилизация. Кофти, а? И на мен не ми се нрави особено.
В неизгодната позиция, в която се намираме аз и спътниците ми, се налага да бягаме и да се спасяваме от властващия вид. Това не продължава много и вече в намален състав някои от нас се озовават зад решетките. Ако мисълта за стандартен затвор ви стряска, то още по-притеснително е попадането в лабораторната клетка. Именно там прекарваме доста от следващите страници.
Подобно на човешкия натюрел, с който сме свикнали, и маймунските индивиди на Сорор показват известно многообразие. Това е и големият ни шанс да открием нашите в тази чужда цивилизация. Така около ни се заформя кръг с приятели, врагове и някои противоречиви персони, лавирайки между които евентуално бихме могли да отървем кожата. Пътят към спасението никога не е лесен, а драпайки по него научаваме интересни детайли около еволюцията, която се преминали жителите на това далечно място. За всички ни май ще е по-добре да се прибираме там, откъде сме дошли.
Романът на Пиер Бул се чете бързо и леко и представя интересна концепция за разменените роли на човека и маймуната. Въпреки това те не са механично преобърнати, а както ще стане ясно от сюжета, в основата им са заложени някои характерни особености на двата вида. Как би се почувствал един разумен човек, попаднал сред диви себеподобни и цивилизовани маймуни? Май никой "културен" вид не е толкова благоразположен към смятаните от него за по-нисши създания. Осмелете се да стъпите на "Планентата на маймуните" и ще се уверите в това.

Днес няма да бъда много пространна. От една страна и "Аскетика" на Никос Казандзакис не е – едно нищо и никакъв книжле от около 100-тина страница може би. По-голямата драма е обаче, че на мен и този обем ми дойде в повече. Кой ме би по-главата да посягам към неговото творчество, след като прочитайки "Рапорт пред Ел Греко" не мислех да повтарям.
Разбира се, може да обвиним изданието, с което разполагах – преведено от гръцки през 1993 г. от Патос Статоянис, издадено от "Архетип". Но отвлеченото съдържание и характерно словоблудство няма как да снема от плещите на Казандзакис. Тъй де, може пък аз да не съм дорасла, не ли търпението ми. Превъртях набързо есето и е време да го оставя зад гърба си.