В 11 часа на съботното декемврийско утро оставяме село Плана зад гърба си и се отправяме към първенеца на едноименната планина - връх Манастирище. Дали не сме закъсняли? Късият декемврийски ден навярно би бил крайно недостатъчен за много други баири, но не и за обширно заравнената билна повърхнина на Плана.

Едва 20-тина минути по-късно сме в подножието на първото "предизвикателство" за деня. Връх Марчин камък се издига скромно над околния терен, поради което посещението му отнема съвсем кратко време.

Малката денивелация обаче има огромен ефект - препускащият вятър тук почти ме отнася. Набързо документирам четвъртокласната триангулачна точка и с облекчение се спускам обратно към пътя.

Добре защитеният ми "скафандър" отлично предпазва тялото ми от несломимата атака на високоскоростните въздушни части, но не успява да задържи погледа ми фокусиран в целта - отново се зарейвам наоколо.

Сняг по пътя ни няма. В плитките коловози тук-там обаче има чудни ледени композиции, чиито ивици напомнят хоризонталите по картите. Досущ като тях отразяват поетапното замръзване на водата в съотношение с дълбочината.

Смръщените облаци не могат да уплашат нито шипките, нито нас. Денят без друго е топъл за сезона.

Все така по равния черен път се движим спокойно и без напрежение в мускулите. Според някои, името Плана означава точно това - високо разположена равна местност. Тя представлява и най-добре запазения пенеплен в страната ("пенеплен" е термин от геологията и геоморфологията, означаващ "почти равнина").

Старата къща - забелязвам я отдалеч и вече съм се втурнала към нея, когато вметвам въпроса покана да мен последвате.

В близката й околност забелязвам обекти, които напомнят омагьосани герои от приказките.

Осмелявам се да прекрача прага, или по-точно да се наведа, за да премина през ниския вход; допускам, че ако го бях закачила с раницата си, цялата конструкция щеше да рухне. Усещам силното дихание на постройката, поемаща въздух с цялото си същество. Напускам я пак така деликатно.

Мекият, рошав килим на есента плътно покрива земята и предлага обширни възможности за импровизация при придвижването към целта.

Храстите и ниските дървета са изключение в пейзажа на платото, но въпреки това будят респект.

В навечерието на коледните празници, иглолистните дръвчета подсещат, че зеленото не е запазена марка само за пролетта.

И от дума на дума стигаме до второто предизвикателство за днес. В подножието на връх Манастирище пътят се разделя на две: кратък - право напред и нагоре, и дълъг - с по-полегат наклон. Бързо решаваме да тръгнем по стръмния. Единствен по-сериозен баир за днес, отнема ни броени минути да го преодолеем, за да се озовем на височина 1338 м.

Във всички посоки гледката е отлична.

Приветствани от извисяващата се комуникационна антена, с далеч по-голямо нетърпение очаквам срещата с изградения на върха параклис "Свети Дух", който първоначално е скрит от погледите ни. Влизаме за кратко на завет. Продължавам да се мотая отпред, а звънците окачени високо над покрива на няколко пъти ме карат да се вслушам сякаш току ще се покаже стадо овце.

Възможностите за отмора отпред включват разнообразни конфигурации. За обеда си ние земаме една от масите с пейки.

Преди обаче да се отдам на заслужения вкусен сандвич, отдавам дължимото внимание и на тукашната триангулачна точка - трети клас.

Както и на Витоша и сгушеното в полите й село Железница.

Рила, която беше зад гърба ни на отиване, сега се разтила внушително на хоризонта пред нас.

Сложната ми мисъл намира своето физическо съответствие в плетеницата от клони на случайно срещнат дървесен индивид.

Учудвам се, че ще го кажа, но да - долу в ниското - зърнах този палав пламък в зелено.

Пътят ни на отиване и връщане леко се разминава. Почти в края на разходката си виждаме и единствената табела. Сочи обратната за нашето движение посока с указание за връх Манастирище и Кокалянски манастир. Пропуснали сме второто и аз на шега подхвърлям да се върнем за него. Въпреки доволно лесния маршрут - да го оставим за другия път моля.

Броени крачки преди да се върнем на асфалтовия път.

Изсъхналите клони крепят небесата.

Църквата в покрайнините на Плана - старт-финална точка за нашата разходка. Информация за нея липсваше, но като ориентир - идвайки по главния път, ще минете през площада - последна спирка на автобус 70, и едва продължили нагоре ще я видите. Така започнахме и нашата разходка - последвахме посоката направо, а когато се връщахме - дойдохме от долната й страна, за да затворим кръга.

Необичайно голямо плюшено създание - допускам мечка, от другата страна на къщата отсреща крайно случайно привлече любопитството ми. Свърши си работата - шпионинът в мен се задейства.

Третият елемент, в който се загуби вниманието ми - паметник на загинали за родината.

Взимаме си довиждане с Плана и поемаме с колата надолу. До скоро!