Началото на днешната разходка е в село Долни Пасарел. Идваме с кола по Самоковско шосе откъм София и свиваме вляво при първата табела. Прекосяваме моста над река Искър, където пък е спирката на градския автобус No 3, и си харесваме място на сянка, където да оставим возилото; часът е 10:20. Връщаме се на шосето – отсреща забелязваме и табелата с надпис "Х. Пеюва бука" – отправяме се нататък. Първите метри преминаваме по ясно различима, но твърде обрасла пътека, отправяща дръзка провокация към бойния ни дух. Упорито продължаваме напред и не грешим – този участък се оказва кратък.

След като сме преодолели треволяка, комфортът ни се подобрява съществено. Лентовата маркировка потвърждава, че сме на правилен път. Тя ни съпътства прилежно през целия маршрут, благодарение на което нямаме колебания в ориентацията.

Изкачването е нескончаемо, но постоянната крачка в умерено темпо запазва бодрия ни дух. Липсват по-сериозни предизвикателства с изключение на няколко паднали дървета, които преодоляваме с ловки движения в областта на кръста и колената.

Растителността е преобладаващо широколистно дървесна, затова отделните екземпляри от други видове разнообразяват пейзажа и привличат окото.

А гъбите тихомълком завладяват света.

Силно ни радва, че през по-голямата си част пътеката е скрита на сянка. След около час ходене обаче пред нас се разкрива поляна. Щем-не щем се налага да я прекосим. Малко преди края й, тя се раздвоява – продължаваме напред и не след дълго правилният ни избор се потвърждава от маркировката.

За разлика от хищните комари и досадните мухи в гората, на поляната насекомите привличат мен. Настройвам фотоапарата за яркото слънце и се впускам в лова.

Напред пътеката ни отвежда до Т-образно кръстовище. Наляво е стената на язовир Искър; надясно – нашата цел. Усещаме, че вече сме близо, а и сверката с Google Maps потвърждава това. Остават ни десетина минути.

Проверяваме. Резултатите: вода някаква се стича в корито, но не става за пиене. Не е проблем, защото по всичко личи, че ресурсът ни от по 1.5l на човек напълно ще удовлетвори нуждите ни без да се налага да пестим.

Днешната разходка прекосява североизточната част на Плана планина. За сравнение, предишната – от село Плана до връх Манастирище, обхващата централната североизточна.

Хижа Пеюва бука откриваме вляво от пътя, по който сме дошли. Макар и заключена, има дървени пейки с маса, където виждаме и няколко човека – изненада, предвид че не срещнахме никого по време на изкачването.

След преодолени близо 400 м денивелация и разстояние от около 5 км (отчетено по картата, на око), в 12:30 часа сме достигнали целта. Въпреки предварителните намерения, решаваме да направим обеда си малко по-късно, по пътя надолу.

Преди да продължим правим кратко съвещание. Отказваме се от опцията за кръгов маршрут и вместо това предпочитаме да се върнем в Пасарел по познатия път.

След като хищно сме унищожили по два броя сандвича на човек и по шоколадова вафла с фъстъци, вече не гледам на гъбите като на потенциална храна и спокойно ги докосвам с очи.

Радвам се на голямото изобилие от най-различни видове и размери през целия път.

Маскировката на повечето е отлична, което ги прави трудноразличими на пръв поглед. Внимателното вглеждане в обстановката обаче се отблагодарява щедро, разкривайки последователно много от тях.

Камуфлажът на други не се изчерпва с оцветяването, а шапките им се разкриват едва-едва сред падналите листа.

От познатата ни вече поляна се открива добър изглед към Лозенската планина и дори язовир Искър. Панорамата е ограничена единствено поради ниската височина и дървесната растителност наоколо й.

Не се бавим на припека и бързо се скриваме отново в гората, където продължавам да събирам гъби в картата памет на фотоапарата.

Голямото предимство да се връщаш по обратния път е, че всички достъпни паяжини са разчистени.

Днес устоях на доста смъртни заплахи, тихомълком сподели негъбарят на себе си.

Е тук съм изпълнена с искрено подозрение към естеството на организма и впоследствие силно впечатлена от диплите на тази гъба.

Когато споделих, че ще се върнем по същия път, спестих част от истината. Достигайки последното разклонение на пътеката, не свиваме към дерето, което ще ни отведе до онази ужасна треволячеста част от началото, която може би помните (и да не сте – ние я помним и не искаме да я изживяваме повторно).

Продължаваме по изровения черен път и макар че леко ни отклонява встрани, шумът от шосето нашепва, че едва ли сме сбъркали.

След няколко завоя пред нас се разкрива асфалтът, а зад него са първите къщи на Пасарел. Проверяваме на картата възможностите да се върнем в началната си точка оттук: пресичаме шосето и продължаваме право напред.

Стигаме до импровизиран селски плажно-рибарско участък край реката, преливаща в блато, и, за късмет – има брод!

Продължаваме през къра. Пекът е страшен, но ни остава твърде малко, че да му обръщаме внимание.

Широкият път ни отвежда до селото, а няколко преки по-надолу ни чака колата под все така хубавата сянка на улица "Ален мак". Часът е 14:40 и е време бързо да палим гумите към София, за да избегнем неделния следобеден трафик. До скоро!