Движим се от София в посока Трън. Наближава девет часа в първия от трите почивни дни, за които прогнозата вещае прогресиращо смазване на времето. Затова се уповаваме на зоните с променливо плътна облачност, които несигурно се сменят над нас.
В 9:30 спираме колата на адреса, където съм прочела, че се намира информационния център в града. Пише "Исторически музей", което утвърждава тезата. Взимам книжката "100-те национални туристически обекта" за печат и прекрачвам открехнатата порта. Сградата е заключена - сигурно сме подранили.
Въпреки ръмежа поемаме към ждрелото на река Ерма (има и указателни табели). Отбиваме на хижа "Ерма" с втори опит за печат - също толкова неуспешен.
Минути по-късно сме в изходния пункт на Трънската екопътека. Организираме набързо багажа и поемаме. Повече за приключението, което последва, четете ТУК.

Бях набелязала месец май за посещение на Драгоманското блато, но тазгодишният така се бе заел с разни мероприятия, че докато усетя и станало юни. Но където е единият, там е и другият, особено с дъжда, който се изля напоследък.
Втората събота на втория месец без "р" е, когато излизаме от София по Е80 с курс на запад. Минаваме Сливница, а аз започвам да се чудя кой ли рид точно е Чепън. Драгоман вече е наоколо ни и при табелите Драгоман 1, Прекръсте 8, Круша 17, Годеч 29 свиваме.
Понеже сме печени, няма просто да идем на блатото, а решаваме за начало да попребродим споменатия вече баир. В този момент още не предполагаме, че тази класификация ще добива все по-реални измерения през следващите часове. Вижте защо ТУК.

ПС. Вземете си повечко вода, защото по целия маршрут няма къде да попълните запасите.

Третият от четирите почивни дни, навързали се по случай празника на българската просвета - 24 май, бе първият откровено слънчев от дългата дъждовна поредица, изляла се от Великден.

Тръгнала нерано от Пловдив, вече бях с компания, когато малко след 10 отново насочих колата по Карловско шосе. Полето полека се изнизваше, докато Средногорието нарастваше пред нас, а отвъд се извисяваше царството на Стара планина и нищо друго. Чернозем, Долна махала, Песнопой, Баня, Бегунци, Домлян, Мраченик. С поставянето на отметка пред името на всяко от селищата, колите постепенно изчезваха, а пътят се гънеше все по-настойчиво в преодоляване на височините.

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира, него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Под този надслов премина първата част от днешното ни приключение из Сърнена Средна гора. Историческата тематика ни отведе по пътеката до лобното място на Хаджи Димитър, където разбутахме въглените на тлеещата национална гордост.

Понеже това не ни бе достатъчно, следващата спирка по пътя ни поведе в разходка по улиците на село Свежен. Въпреки рушащите се архитектурни паметници, немалко паметни плочи отдаваха почит на отминали събития и заслужили хора. Открихме и надежда за бъдещето.

За другия път оставихме две пътеки в района, които набелязахме по пътя на връщане. За да узнаете тайната на този многокомпонентен маршрут, ви съветвам да разгледате с повишено внимание галерията ТУК.

Съжалявам, но винаги, когато си помисля за Ямбол, изниква нелепата асоциация с почти култовото парче на Дражето. По-важното е, че положих първата копка на промяната с посещението ми в града. Възможността да се полутам с кола в търсене на центъра, ме въведе в пълна невъзможност да разгранича отделните му пространства, но със стъпването ми на пешеходната зона (снимката долу) нещата започнаха да си идват по местата. Наскоро ремонтираното стъргало е приветливо както за разходки, така и за отмора - с множеството си пейки, кафенета и ресторанти, а градът ми се издигна още повече в очите, когато в разбрах, че има и втора улица, лишена от присъствието на автомобили.

С късмета на неподготвен турист и ограничено време успях да видя сградите на общините Ямбол и Тунджа, Народно читалище "Съгласие" и мол "Ямбол". Изненада за мен бяха двете постройки от турско време - Ямболският безистен, който в момента е в напреднала фаза за приютяването на търговски обекти, както и джамията с извънредно ниско минаре.

Не посетих Централния градски парк - пропуск, отбелязан ми в последствие от тукашен. И задължително за следващия път - античният град Кабиле.

Нали така го беше казал поетът: "...небето като от коприна..."!

Въпреки че второседмичните дъждове започнаха да размиват пролетния цвят, всичко е добре, когато свършва добре. В случая - петък 13. А небето е каквото го виждате на картинката. На изток, защото на запад валя градушка. Не че тя щеше да ми попречи за този изглед. Контражурът, разбира се.

Взимам малко слънце за четката и акварелът е готов. Аз също - за следващите дни на прогнозния дъждовен май. Загърната в копринения си шал.