"Лавина" на Блага Димитрова

Пада, пада. Сняг върху сняг. ... На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана. Притаила съм дъх в очакване на неизбежното, но не спирам. Пред мен крачат Найден, Присмехулникът, Деян (и той е тук, чрез Групата), Горазд, Зорка, Асен, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, Момчил, Андро, Дара (и да беше знаела, пак щеше; сякаш всички знаеха), Никифор. Преди лавината настроението е угнетено, но сме готови да извървим пътя докрай. А път дори няма. Сами проправяме пъртина до своята лавина. Снежната мощ разбърква света за сетивата, но избистря погледа върху живота. Подобно на Поетът се вживявам в чуждите истории, които с падането на лавината тръгват като на лента. Трудно запазвам хладнокръвие, докато Групата е погребана жива в белия сняг. Надявам се Блага Димитрова да спаси героите, та дори и само на книга. В много голяма степен харесах как е написан романът. Поетичният изказ в "Лавина" издига усещането от простата и искрена философия на алпинизма до прилягащите ѝ висоти. Това съвсем не я прави отнесена и далечна, постижима за рекордьори, а напротив - пасва на обикновените, истински катерачи на житейски върхове. Някои избрани моменти: • "Диря остава, когато се върви по неутъпкано". • "Дори когато те укоряват, осмиват, отричат - пак потвърждават твоето съществуване." • "Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне." • "Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла." • "Вие, дисциплинираните, сте нарушение на природата!" • "Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото." • "Ето какво е лавината. Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища. Кротък. Пазѝ се от кротките!" • "Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта - една-единствена, която те отвежда най-далеч." • "Животът чрез смъртта е изразен." • "И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина." • "Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне." • "Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят." • "Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си." • "Страхът да не станеш смешен - най-отчаяният стимул за човека." • "В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене." • "Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената." • "В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън." • "Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо. Все си "ще бъда" и "щях да бъда", никога истински "аз съм"." • "Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта." • "Камък да стисне, вода ще пусне - за да ѝ поднесе в шепа да пие." • "Откупът на независимостта на жената е самотата." • "Асен обгръща рамото ѝ с ръка и шепне поверително в ухото ѝ: - Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената! Дара се отдръпва: - Има ли такава? Асен я изчаква да се приближи отново до него: - Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!" • "Любов - тя иде и всичко обръща наопаки, и хаосът се подрежда най-после във мене." • "Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него." • "Враждебните сили са наши приятели. Те моделират от гранит характера ни." • "Как е мечтал да види разкопките на Помпей. Не е могъл да отиде в Италия. Само с въображение е бродил по някогашния град, затрупан от лавината на вулкана. Видял е повече от другите, които са го посетили и кръстосали с уморени, сънени туристически крачки." • "Снежен човек. Гори гняв в очите от въглен. Надигнал си дълга метла, та преспите да пометеш, наивнико снежен човек! Въставаш срещу мразовете, а топлата, искрена пролетнадушваш с носа си от морков, мечтателю снежен човек. Ще дойде тя, русата пролет с небеснозелени очи, и ще те погали с южняка, мой влюбен снежен човек. И ти ще заплачеш от радост, че злостният мраз е сразен, и ще се стопиш цял от нежност, мой храбър снежен човек. Ти сам си поиска това!" • "Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо." • "Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята добрина?" • "Пролетната привечер е локвено-свежа. В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж." • "Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из отъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай!" • "Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада. Това е моята лавина. Със собствените свои стъпки ще я подсека. Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там." • "- Иска ли жертви изкуството? Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл: - Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание." • "Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си." • "Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство." • "Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек." • "Ако бяхме знаели, пак щяхме..." • "Смазваща е тази тишина - абсолютна, лунна и безлюдна." • "Доброто име не се "пази", не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час." • "Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост." • "Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път." • "Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед." • "Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта, не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!" • "Паметта - най-хубавият свят, достъпен за човека."