"Кръстникът" от Марио Пузо

"Зад всяко голямо богатство се крие престъпление." - Балзак

Посягам към следващото си четиво - дебели корици, обагрени в червено, близък план на револвер и скрит мъжки профил на спусъка. Авторът е Марио Пузо, а това е иконичният му роман "Кръстникът". Издаден за първи път през 1969 г., у себе си разполагам с екземпляр от 2020 г. на издателство "Сиела", в превод от английски на Елена Юрукова. Обемът от 550 страници не ме плаши. Сюжетът също - разчитам, че ще изпитам потапящо изживяване. В първите страници се срещам с няколко различни героя от италиански произход. Изпаднали в нужда, пътят им ги отвежда до общ момент и място на среща - сватбата на Кони в дома на нейния баща, дон Вито Корлеоне. Бих нарекла сцените, които следва да се разиграят клиширани, ако не смятах, че именно този роман не е създал добре познатите мотиви с мафиотски привкус. В този ден авторът ни запознава и с тримата синове на дон Корлеоне: темпераментният Сантино, безличният Фредерико и тихият Майкъл. Големият въпрос, който се поставя още в началото е кой от тях се очаква да наследи семейния бизнес. Оттук насетне следват глави, в повечето от които действието е интригуващо. Това зависи от по-същественото разделение на т.нар. "книги", всяка от които обхваща обособен етап. Първата от тях се занимава с дон Корлеоне като глава на най-силната мафиотска фамилия и неговата същност на Кръстник до момента, когато той е покосен от куршум, а за покушението отмъщава най-малкият му син. Книга втора е първият пълнеж, на който се натъквам - разглежда живота на кръщелника Джони Фонтейн в Холивуд и не че няма детайли, които да изграждат мафиотския свят, просто и по-нататък срещите с този мекушав образ ми досаждат. Книга трета е любопитна с ретесопективното проследяване на израстването на Вито Корлеоне до уважаван дон. Спирам дотук, за да не разкривам повече от сюжета. Единствено ще вметна, че книгите са общо девет - някои от тях имат леко блудкав привкус, но като цяло се четат лесно и общото ми впечатление е добро. В крайна сметка затварям книгата с удовлетвореност. Една идея е по-слаба от това, което очаквах - разочарована съм от натрапчивото присъствие на герои като Джони Фонтейн и Луси Мансини, на които бяха отделени твърде много страници. Към сицилианския епизод изпитвам противоречиви чувства - може би към днешна дата подобни сцени са твърде познати и правят нещо, което може би е било ново за времето си днес да изхлежда тривиално. Останалата част от книгата бих могла да обобщя като уместна. Вярвам, че ако бях прочела книгата по-близо до годината ѝ на създаване, би ме впечатлила далеч по-силно, така че не бих си позвилила да разкритикувам тази своеобразна класика. • "Отдавна бе разбрал [Вито Корлеоне], че обществото налага обиди, които трябва да се понасят, и единственото успокоение беше, че и най-слабият, ако си отваря очите, може да отмъсти и на най-силния." • "Дон Корлеоне винаги казваше, че когато човек проявява щедрост, той трябва да покаже, че тази щедрост е само за определен човек." • "Хейгън бе учил изкуството да се водят преговори лично при дон Корлеоне. "Никога не се ядосвай - го бе учил той. - Никога не заплашвай. Убеждавай хората." • "Аз ценя приятелството и съм готов да покажа своето приятелство пръв." (Думи на Дон Корлеоне)