Часът е 9:54, когато спираме пред Център за опазване на влажните зони в Драгоман. От близкия двор изскача куче с лай, после ни обикаля с интерес, а две минути по-късно ни следва неотлъчно с бодрия тръс на късите си, но здрави крачка.

Планината ни посреща със слънчев цвят.

Бързо забравям, че не харесвам гъсеници и се втурвам да изследвам пъплещите създания, които в този вече неранен час на деня са по-скоро отдадени на леност.

"Високата" растителност на варовиковия Чепън. Заради скалната основа планината е известна още като Малкия Пирин.

Привидно идеалния път - широк и удобен, ни съсипва със своя коварен чакъл.

1:40 след началото достигаме чепънския първенец - връх Петровски кръст (1 206 m н. в.) - обширно място за отмора и панорамен изглед към страната и чужбина (Сърбия).

Според легендата, върхът дължи името си на голям кръст, който някога е бил издигнат от роднините на местен чорбаджия - Петър, отвлечен и убит на това място от разбойници по турско време.

Имаме късмет, че на този припек се радваме на скромно посрещане от подобен род.

Югоизточно от върха, в подножието е селото с еклектичното название Големо малово. Възможно е да бъде включено в маршрут като днешния с преминаването на съседните върхове, източно от Петровски кръст, след което да се продължи по асфалтовия път за връщане на изходния пункт.

Фрагмент от върховния "алпинеум".

Поглед към Драгоманското блато на юг от Чепън.

Букет в каменната ваза.

"Закърпеното" пространство на Годечката котловина северно от Чепън.

Предварителната информация, с която разполагам, е за наличието и на археологически останки на върха. Откривам това.

Не се заблуждавахте, че има къде да потърсите убежище от палещите лъчи. Последното, с което мога да окачествя тия храсталаци, е гостоприемство.

алисманът на днешното приключение. Драгоманският пес ни последва без въпроси и предразсъдъци. Не знам дали имаше причина да го направи - та как можеше да знае накъде и как бяхме тръгнали, когато ни срещна? Но ето го на върха с поглед, който ме кара да смятам, че всичко му е било ясно от самото начало. Това дори няма значение - важното е, че сега всичко е както трябва.

След повече от час помоткване е време да продължаваме. Ако не желаете да се връщате по обратния път, тази посока (на изток) е добър вариант. Не ви съветвам да поемате директно към блатото, защото вероятно още при идването сте забелязали скалните стръмнини по южния склон на Петровски кръст. Вероятно ще ви отнеме време, ако не и повече, слизането по този най-къс маршрут.

Пътеката на слизане е доста по-скромна от тази на качване. В един момент преценяваме, че сме заобиколили скалите и я изоставяме. Вървим право на юг и освен че стъпването по камъните - измамно напомнящи стъпала, ескалира в досадно до нетърпимо усещане, се стараем да пазим цветния безброй.

Времето е с нас и носи прохлада. Заглеждам се във вятъра.

Помолих Волен дух за снимка и той прие (или поне не се възпротиви).

Още малко търпение и сме долу.

Ако не мрака, то поне скалата цепи малкото цветенце.

Iron Maiden са го изпяли далеч по-вълнуващо, отколкото мога аз да го изпиша, неслучайно сравнявайки митичния икарус с орел: '...fly and touch the sun!' (Iron Maiden - Flight of Icarus).

И пак сме в позиция да гледаме планината отдолу нагоре.

Отново стъпили на асфалта, не сме приключили приключението. Намираме се на пътя, който гледахме отвисоко - наляво е Големо малово, ние поемаме към Драгоман.

Заобикаляме този екземпляр на почтително разстояние, но анализът на снимката ме кара със съжаление да смятам, че е имало фатална за него среща.

Любители на влагата се възползват от запазилите се количества в пропукания асфалт, а за четириногия ни приятел големите дупки с локви са истинска благословия.

Това си спестихме, когато от Петровски кръст не тръгнахме на юг.

Непосредствено вляво от пътя е Драгоманското блато. Вървим известно време и скоро стигаме "входа".

Ясно обозначено е мястото, от което тръгва пътека навътре. Откъм Драгоман тя е предшествана и от удобна за паркиране зона.

Още от пътя съзираме наблюдателен пункт. Изправени пред буйната растителност, се чудим как да стигнем до него, но дъсченото мостче само ни отвежда до там след броени минути.

Горещината на ранния следобед е притаила повечето обитатели. За наша радост няма и комари.

Вече сме "горе", където се радваме на сянка, пейка и добър обзор. Имаме си и бинокъл, но ако на вас ви липсва или сте жадни за повече информация, може да потърсите съдействие в Центъра за опазване на влажните зони "Драгоманско блато".

Тук се наблюдава човешки и кучешки вид, но биологичното разнообразие, с което се характеризира блатото в действителност включва около 240 вида птици, 6 вида жаби, тритони, змии (неотровни), костенурки, видри, насекомоядни растения и други.

От Чепън гледахме блатото, от блатото гледаме Чепън. Това е най-голямата карстова влажна зона у нас. Разположено е на 701 m н. в. на площ от 350-400 ха. Биоразнообразието в района се допълва от планината с редки и ендемични растителни видове, както и птици, прилепи, влечуги и други.

След кратка разходка по възможните направления, зададени от дървения брод, напускаме обекта.

"Берем" с поглед букет от полски цветя и си тръгваме.

Драгоман е вече зад нас. При Сливница спираме отдясно на пътя при паметника за почит на героите от Сръбско-Българската война (1885 г.).