Тези дни не ми остава толкова време за (художествена) литература, колкото ми се иска. А за да не се лиша съвсем от него, ревютата са още по-кът. Никак обаче не желая да прекъсвам тази вече станала дългогодишна традиция, така че въпреки всичко съм тук, за да ви споделя някои бележки по последните си четива. По всичко личи, че селекцията е повече от еклектична, а това е и най-хубавото.

"Никога не го отваряй" от Кен Ниимура, Издателство "Locus", преводач Емил Марков – като издание в ограничен тираж на български, всяка бройка от което с уникален номер, поръчах книгата с нейното излизане. Престоя доста дълго в очакване, а, както може да се предположи, прочитът на трите графични новели отне не повече от един следобед. Първите две бяха леки, третата беше с по-задълбочен сюжет. С хумора си, втората е моят фаворит, другите две се отличиха с приказния си характер. За изображенията няма какво да говоря – точно каквито корицата даваше като заявка, с чудесна динамика.

"Странна история" от Рюноске Акутагава, Издателство "Изток-Запад", преводач Мартина Неделчева – попаднах за първи път на разказ от автора в антологията "50 велики разказвачи". Това стана и причината да си взема сборника "Странна история". Първите истории не предизвикват извънредни впечатления с тривиалност на своите сюжети. Скоро след това обаче "играта загрубява" и с удоволствие потъвам в дебрите на съвременната японска литература. Чета разказ след разказ с вълнение и отдаденост, а "странните истории" далеч не се изчерпват с тази от едноименния такъв. Смътно ми напомнят "Чудатите разкази" от Олга Токарчук. Ако търсите и харесвате особена литература – препоръчвам ви книгата.

"Аз, бедуинът" от Хайри Хамдан, Издателство "Лексикон" – какво по-естествено от това да посегнеш към поезия, която да вмъкнеш в късите мигове на почивка? Не съм напълно съгласна. Далеч по-усърдно фокусиране ми е необходимо да анализирам в цялост и поотделно творбите на пишещия на български поет. Тъкмо когато реша, че съм достигнала дълбините на посланието, финалните стихове ме запращат в неизвестното. Досущ като пясъчна буря, може би? Мъдрост, зрялост, спокойствие са асоциациите, които извиква в съзнанието ми споменът за стихосбирката от дистанцията на времето, а бележките ми ме подсещат за не едно и две заглавия, проправили си път до сърцето ми. За финал ви оставям с едно от тях:

Тишината е невидимата ръка на покоя.
Мълчанието е нестихващия грохот
на смъртта.
Тишината е същността на пустинята,
мълчанието – тежкото ѝ наказание.
Всеки е свободен да избира
между грохот и покой.