Не бива да слушаш.
За да чуеш нещо, не бива да слушаш.
За да видиш нещо, не бива да гледаш.
За да схванеш нещо, не бива да мислиш.
За да кажеш нещо, не бива да мислиш.


Трейлър на едноименния филм от 1984 г.

Последните седмици все "Полет над кукувиче гнездо ми е пред очите". Понеже съм чувала за тежкия ѝ сюжет, а и историята за написването ѝ, умишлено бягам от нея. Подсъзнанието обаче си казва думата и спирам избора си на "Пилето" от Уилям Уортън. Разполагам с версия на "Народна култура" от 1981 г., а самата книга излиза две години по-рано с оригиналното заглавие "Birdy".
Не ми било писано да избягам от клиничната лудост. Още първите страници влизам в болничната обстановка, където срещам въобразяващ се на пиле персонаж и приятел от детството, опитващ се да го върне към реалността. И двамата, все още млади, са белязани от бойното поле през 40-те години на 20-ти век. В допълнение е полуоткаченият полулекар-полувоенен с неясни цели и санитарят, периодично навъртащи се покрай нашите хора. Всичко това ме кара да възклицавам на ум къде се набутах.
Пилето клечи нечуващ, втренчен в единствения прозорец на стаята, но аз постепенно се "заслушвам" в приказките на Ал – Алфонсо Колумбато, приятелят. Заживявам с историите за гълъбарника в гората, падането от резервоара, бягството до крайбрежието, оная работа с кучетата, старата кола, пропукания лед, колелото.
Двамата се срещат в зората на тийнеджърските си години и си стават дружки на принципа "противоположностите се привличат". Ал е здраво стъпил на земята, силен физически, американец по рождение и сицилианец по кръв. Пилето е един такъв рахитичен, отвеян. Отнесен, но за някои неща. За птиците погледът му е строго на фокус. Отблизо изследва тяхната природа, поведението им, летежа, песента им. Пилето осмисля и изживява направените наблюдения. Изпърво цели да пресъздаде птичия образ чрез пернати костюми, преминава полита падайки, а после открива гмуркането като алтернатива на полета.
Последователен до крайност, един ден Пилето просто прекрачва границата на реалността. Ако опитам да преразкажа книгата от тук нататък, навярно някой би се усъмнил и в моя разсъдък, но Уортън се е справил великолепно, така че аз не само продължих хищно да разгръщам страниците, но и се вълнувах дълбоко от развитието на нашия птичар. И внимавах за едно: да не оплета конците при разплитането на сюжета.
Готино, готино свърши романът. И много объркващо, да. Кой, кого, защо – оправиха ли лудия, той ли ги оправи? Или може би истината е друга. След като затворих и последната страница обърнах интернета да нищя какво в крайна сметка се случи, защото мойта уста беше зинала и трябваше някак да я събера. Така разбрах, че "Пилето" си има продължение. "Пеперудата" – книгата за Ал Колумбато може би ще ми даде точния отговор. Една подсказка-въпрос в каква посока са размишленията – защо Пилето така и остана безименен през цялото време?
Да, Уортън успя да ме спечели – писа за смахнати, писа за гълъби, канарчета и тям-подобни и не само, че не ме отегчи, а вдъхнови съзнанието ми. Сравняват романа със "Спасителят в ръжта" и действително "Пилето" носи много от същото онова усещане на срещата между романтичната същност на младостта и житейската реалност. И други луди вече съм срещала из литературата (вж. "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг). Обикнах "Пилето" и го препоръчвам на всеки, изкушен от философските внушения в литературните творби.

• „Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с различна сила."

• „Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне."

• „В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение, движение към необходимостта."

• „Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава просто без знание."

• „Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен."

• „Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира отдолу. Живееш във всеобемния въздух, около теб само въздух, никаква опора не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, за да останеш сам във въздуха, жив."

• „Истински губещите никога не губят."

• „Няма нищо по-мъртво от мъртва птица. Защото птицата е преди всичко движение. Умре ли, остават само пера и въздух."

• „Хората не могат да летят, защото не вярват, че това е възможно. Аке не са те учили да плуваш, нали ще се удавиш, щом те пуснат във водата?"

• „Горе има нещо като люк. Джо го отваря, а всички виждаме пламъците долу. Пускаме кучетата в тоя отвор. Това е достатъчно, за да стане човек религиозен."

• „Това беше песен на същество, което умее да лети."

• „Едно от нещата, с които никога не можах да свикна с казармата, са голите крушки. У дома майка ми не оставя лампа без цветен абажур. Това придава на къщата ни приятен италиански вид; място, в което да ядеш фетучини и зеполи. А по таванитев казармата има само голи крушки. Те правят всичко безлично и още по-потискащо."

• „Малцина са онези, които се интересуват какво мисли или какво има да им каже събеседникът им. В най-добрия случай хората те слушат, за да те накарат и ти да ги слушаш после. Всеки гледа да ти го натресе."

• „Всеки си е по своему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обвиняват за невменяем. А случва се и тъй, че всичко ти става непоносимо, ти казваш някому, че си луд, и хората се съгласяват да се грижат за теб."

• „Сицилианците могат да седят цял ден на една маса и да се усмихват един на друг, да си правят комплименти, да разговарят за времето. Същевременно те знаят, че в чашата вино на един от тях е сложена отрова; и под масата държат готов ножа; а трима насочват пушки към главата на другия. И като правят всичко това, те знаят, че другият им готви същото. У повечето сицилианци има нещо налудничаво, което вероятно се обяснява с всички онези поколения, живели на пек, и с омешването после на финикийци, гърци и римляни. Много лоша комбинация. Така в нас са съчетани притворството на финикийците, лукавството на гърците и коварството на римляните."

• „Каква глупост е това, дето повечето хора добиват навика постоянно да проверяват дали някой не ги гледа, сякаш вършат нещо нередно. Защо е така ли? Някога, когато бяхме още деца, родителите ни и тъпите учители ни караха да се чувствуваме виновни, кажи-речи, за всяко нещо."

• „Според мен единствените съяества, които могат да плачат, да се смеят и да лъжат, са хората. Ние навярно сме единствените, които имаме що-годе представа за смъртта. Наистина повечето животни се мъчат да избегнат смъртта, но те, струва ми се, не правят трагедии от нея."

• „Какво нещо, не внимаваш ли, току-виж, че започнало да ти става жал за всеки и не остава кого да мразиш."

• „Все едно да надничаш в очите на куче или бебе. Само след секунди ставаш противен на самия себе си, понеже разбираш, че ги нараняваш, че прогаряш дупки в душите им. Те хем се плашат, хем не се сещат да се извърнат."

• „–Кой победи? И какво значи да победиш?
   Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.
   Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота."

• „Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него."

• „В едно съм сигурен – пеенето е като летенето."

• „Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето при канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способността да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера."

• „Нека си поплаче, щом може. Това не е толкова лесно, дори да го искаш."

• „[...] да спиш, без да сънуваш, значи си мъртав."

• „За да си смел, изглежда,трябва да имаш по-малко мозък; или пък е нужна способността да се самозалъгваш."

• „Уплашен ли си, няма нищо по-успокоително от допира и мириса на земя. Нищ чудно, че някога хората са живели в пещери."

• „Искам целият медицински корпус да дойде и ако ще, да се учи на мен. Искам да ме държат по болниците пет години или колкото там е нужно, докато се свърши тая налудничава война. И ще направя всичко, за да не преживее никой това, което аз съм преживял. И съм готов на всчико, само и само да не се връщам на фронта; нека докторите ме режат на парчета, нищо, това пак ще ме радва, щом няма да ходя на фронта."

• „Млъквам. Каква полза да говоря? Има ли изобщо полза от каквото и да било? И без това никой с никого не говори искрено, макар хората уж да са нормални."

Хей, трала-ла!
Глупци са хоратам

че тичат към смъртта!
Смей се и танцувай, от смърт не

се страхувай.
Пий до пресита, танцувай до насита

и си припявай:
Хей, трала-ла!
И вятър да те смита, и буря да

налита, пей си:
Хей, трала-ла!


Внимание! Видеото разкрива сюжета на книгата... но какво пък,
видеото си е видео, книгата си е книга.

Лятото вече е изтекло между пръстите ми, но октомври е благоразположен и душата ми все още е склонна на някоя и друга волност. Вярно, задачите на ежедневието вървят в ускорения си есенен ритъм, но това няма да ме спре да посегна към следващата книга, посбутвайки графика си.
След няколко превъртания на списъка в електронния четец, вече съм направила своя избор – "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Оригиналното заглавие е "Dandelion Wine", издадена през 1957 г., а екземплярът, на който разчитам аз, е този на издателство "Народна младеж" от 1979  г., в превод от Жени Божилова.
Нямам никаква идея какво да очаквам от предстоящото съдържание. Представата ми за Рей Бредбъри се позовава на жанровите характеристики и няколкото заглавия, с които свързвам творчеството му. Затова първите страници, в които лъха на магия, и следващите, изпълнени с живи, детайлни описания, предизвикват притеснение у мен за възможно разочарование – какво ще се случи и ще се се случи ли нещо избощо? Продължавам нататък и като удавник за сламка се хващам за доловените нотки на скрито напрежение. Едно е сигурно: лятото на 2020-та приключи, но това на 1928-ма тепърва започва.
Дъг и Том Споулдинг са ключовите герои, които ме хващат под ръка и ме повеждат по улиците на Грийн Таун, Илинойс. И понеже са хлапета, все още пазаят своя нюх към специалните моменти. Затова през предстоящото лято ще записваме всички събития в специален тефтер в две графи: обреди, повтарящи се всяка година, и нови случки, случващи се за първи път.
Дали чифтът нови гуменки на Дъг не обещава детски забавления и захарен памук? Ще научим след като окачим люлката на верандата и оберем първата реколта от глухарчета за сезона; след като сглобим Машината на щастието, помахаме от Зелената машина и се качим за едно последно возене на трамвая; след като начуим, че старите хора никога не са били млади, но имат умението да пътуват във времето; след като раздялата в пространството и времето бележи съзнанието ни, дотолкова да легнем безпомощни и изтощени от морното лято. Тогава наш приятел ще дойде среднощ и ще остави край леглото ни бутилка свежест, която да вдъхнем с цялото си съзнание, за да се изправим отново на крака. Дихание, което не достигна на друг в красивия есенен ден на отминаващия октомври.
"Вино от глухарчета" ми донесе ново чувство, което да добавя към прочетените досега книги. В нея не се случи нищо извънредно и въпреки това всичко беше специално, поставяйки "Вино от глухарчета" на свое собствено място в сърцето ми. Това е книга за усещането, че си жив, за малките детайли, които изграждат деня и живота ни. Тя е и предупреждение да внимаваме с желанието си да задържим частици от други светове за себе си – разместването на света ни ще го разглоби, да натиснем пауза на времето – ще скъса лентата. И все пак изживяването на настоящето и споделянето с ближния, позволяват някои специални модификации на обикновеното "тук и сега".
Оставям ви с няколко "бутилки вино", които подредих на своята "полица", четейки книгата:

• „Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото."

• „Имало дни добри за вкусване, други – за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива."

• „Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита."

• „– Том! – викна той [Дъглас – б.м.], а сетне прошепна: – Том... всички ли на този свят... всички ли знаят, че са живи?
   – Сигурно. Да, дявол да го вземе!"

• „Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден."

• „Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.
   И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в яснисиньо.
   Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято."
• „На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа – сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ!"

• „Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото – раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?"

• „Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се – не като нелюбено седемнайстегодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде – закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!"

• „Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глъхарчето и кукувичата прежда – също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилосовстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо.[...] "Копай в земята, рови се в душата."

• „В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева."

• „Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му."

• „Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: "Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да отидеш в Рим.“

• „Старостта е ужасно официална. Към нея винаги се обръщат на презиме. Младите не обичат да наричат старите с малките им имена. Струва им се прекалено вятърничаво."

• „Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:
   – Нима наистина ми принадлежат?
   Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството ѝ си бе отишло и нищо не бе в състояние да ѝ го върне."

• „Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие."

• „– Училищен автобус! – Чарли стигна до бордюра. – Няма вече да ни оставят и да закъснеем! Ще ни прибират от собствените ни домове. Никога вече да не закъснееш – до края на живота! Представяш ли си този кошмар, а, Дъглас? Представяш ли си го?"

• „Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж – слънцето залязло, дшло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можеш да си направиш цели три.'

• „– Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нещо лошо.
   – Разчитай на мене – обеща Том.
   – Ама мен не ме е страх от теб самия – обясни Дъглас. – Мен ме е страх от Господ, той да не обърка нещо.
   Том се замисли над тези думи. – Не се страхувай, Дъг – успокои го Том. – И той се старае, доколкото може."

• „О, имах време да размишлявам, да придобия добри маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години."

• „– Том, сега отговаряй честно, чу ли?
   – За какво да отговоря честно?
   – Къде изчезнаха щастливите завършеци?
   – На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.
   – Това го знам. Но то не е като в живота – питам те за живота.
   – Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.
   [...]
   – Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен ревм един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш."

• „Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.
   Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища в задната част на фургона.
   – Искам да запомните едно – обясняваше им мистър Джоунъс. – Всемайте всичко, каквото поискате, при условием че наистина го желаете. Ето как ще разберете, Попитайте се: "Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?" И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас."

• „Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът."

• „За подслада! Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набарл в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното за подслада! Защото дори самият звук на думата те отърколява в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от тревам кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. За подслада!"

• „Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци – в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилките за всеки преживян летен ден.
   – Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
   Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна."

 

 

Миналата година, по това време ще да е било, бях набелязала първата прожекция в рамките на фестивала Cinelibri, която исках да посетя (вж. „Една одисея в космоса през 2001-та година“). В програмата присъстваха поне още няколко интересни заглавия, но имаше едно, което със сигурност нямаше как да пропусна: немско-австрийската продукция от 2011 г. на режисьора Детлев Бък "Измерването на света". Билетите бяха вече у мен, когато в разгара на приветливия есенен следобед, след кратка едночасова среща ни се наложи да прекосим софийския център на бегом, за да стигнем до G8 навреме. Уповавайки се на трейлърите, първите минути от прожекцията бяха започнали, когато заехме местата си, а аз затаих дъх пред Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт, все още деца.
Беше сигурно, че няма да си остана само с филма. Заех се с издирването на едноименния роман на Даниел Келман от 2005 г. с оригинално заглавие "Die Vermerssung der Welt" и, за щастие, преведен на български от Жанина Драгостинова и издаден от ИК "Колибри" през 2008 г. Виж това обаче се оказа възтрудна задача и ми отне известно време, защото книгата беше изчерпана навред. Късметът ми все пак се усмихна и в крайна сметка получих заветния екземпляр!
Няколко месеца по-късно Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт отново са пред мен. Гаус е крайно недоволен, че му се налага да се отдели от полите на любимите жени и да излезе от Гьотинген, в команията на некадърния си по негово мнение син Ойген. Точка Б на неговото пътуване е Берлин, където го очаква Хумболт, пътувал по морета, джунгли и реки, слизал в пещери и изкачвал непристъпни върхове. Оттук спиралата на времето се завърта в обратна посока и ретроспекцията ни връща в началото на житеския им път. Стъпка по стъпка двамата поемат своята посока в измерването на света – единия без да напуска уюта на обкръжаващия го свят, другият – краен в изпитанието на човешките си възможности в името на науката. Главите, посветени на двамата главни герои, се редуват, но независимо дали сцената се развива сред кротки кокошки или настървени канибали, сюжетът е интригуващ, а хуморът е нескончаем.
Кой всъщност е Гаус ли? Той е роден на 30 април 1777 г. в Брауншвайг. Математическият му талант е забелязан още в ранна ученическа възраст и, както ще прочетете, първоначално му навлича учителския гняв. Студент е в университета в Гьотинген, където по-късно става и професор. Негов пръв забележителен труд е "Disquisitiones arithmeticae" ("Аритметични изследвания"), който, въпреки терзанията му в романа, съвсем няма да се окаже последен. Умира на 23 февруари 1855 г. в Гьотинген.
В противовес на числата и плътските удоволствия в живота на Гаус, е изследователският интерес на Хумболт, в чието име той е готов да подложи своята физика и дух на крайност. Роден е на 14 септември 1769 г. в Берлин, Прусия. Получава добро образование вкъщи, а студентските му години преминават динамично, движени от голямото му любопитство. Голямото приключение в романа описва неговото пътешествие из Латинска Америка заедно с Еме Бонплан, което някои определят като "второто откриване на Америка" – за науката и чрез нея. Умира на 6 май 1859 г. в родния си Берлин.
Чия наука е истинската? Срещата, за която става дума в началото на романа, се осъществява. Гаус и Хумболт имат възможност да споделят вижданията си един с друг. Изживели своя апогей, след нея те често се сещат един за друг и разговора си. В крайна сметка нещата са такива каквито са, а това кой, как и кога ще ги открие няма никакво значение. На финалът на книгата е следващият герой.
Отне ми време, за да завърша романа. Дали беше труден за четене? Не, тъкмо обратното. Наситен с чувство за хумор, прелюбопитни случки и фундаментални събития, исках да попия всеки детайл. Препоръчвам книгата на всеки изкушен от науката, а за колегите геодезисти я вписвам сред заглавията от задължителната литература. Оставям ви с кратка извадка от собствените ми записки:

 • „Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средно разстояние, били зависими от отстоянието. [...] Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, [...] не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни."

• „Александър фон Хумболт [...] бе открил естествения канал между Ориноко и Амазонка, бе покорил най-високия известен на света връх, бе събрал хиляди растения и стотици животни, някои живи, повечето мъртви, бе горовил с папагали, бе изкопавал трупове, бе измерил всяка река, хълм или езеро по пътя си, бе се вмъкнал във всяка земна дупка и бе вкусвал много повече горски плодове, и бе се катерил на много повече дървета, отколкото човек би могъл изобщо да си представи."

• „Присъства [Хумболт – б.м.], когато под ситния дъждец на изпотъпканата поляна край града бе извършено последното измерване на градусите на отсечката, свързваща Париж с полюса. Щом привършиха, всички свалиха шапки и си стиснаха ръцете: десетмилионна чатс от измерената отсечка, излята в метал, щеше да се превърне в единица за мярка за всички по-нататъшни измервания. Щяха да я нарекат метър."

• „Хълм, за който не знаел колко е висок, бил обида за разума му и му вдъхвал безпокойство. Човек не би могъл да се движи напред, без непрекъснато да определя собственото си разположение. Ако изникне загадка, колкото и дребна да е тя, не бивало да бъде загърбвана."

• „Занесе книгата на майка си [Гаус – б.м.] с намерението и на нея да ѝ обясни знаците, но тя поклати глава с тъжна усмивка.  В този миг той разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха."

• „Светлината, извика Хумболт, не означава да стоиш на светло, а да знаеш повече!"

• „Искаше му се да я прегърне [на Гаус – б.м.] и да я смъкне на земята и бе напълно сигурен, че тя вече е разчела мислите му. Трябваше ли да ги има задължително всичките тия преструвки? [...] На връщане той се питаше дали ще дойде такъв ден, в който хората ще могат да общуват помежду си, без да се налага да се лъжат. Но преди да му хрумне каквото и да е по този въпрос, му се изясни как е възможно всяко число да бъде представено като сума максимум от три триъгълни числа."

• „[...] и най-после Disquisitiones Arithmeticae излезе от печат. Бе в началото на двайсетте си години [Гаус – б.м.], а трудът на живота му бе вече написан. Знаеше: колкото и дълго още да остане на този свят, нямаше да може да създаде нищо друго, сравнимо с този труд."

• „Между другото животът бил дяволски кратък, защо трбвало да бъде поставен на косъм?
   Тъкмо защото е кратък, отвърна Бонплан."

• „Понякога, рече Бонплан замислено, му се струвало ужасно невероятно, че е тук. Безкрайно далеч от дома, от никого никъде неизпратен, тръгнал само заради някакъв си прусак [Хумболт – б.м.], когото срещнал на стълбите."

• „Да измерят екватора, продължи отец Зеа. Значи да прекарат една линия там, където никога не е имало такава. Дали вече са се огледали навън? Линии можело и да има, но някъде другаде. С кокалестата си ръка той псоочи към прозореца, където имаше само гъсталак и връхлетени от насекоми растения. Линии тук? Не!"

• „Понякога, каза той [Хумболт – б.м.], много се чудел. Имал право да надзирава мини и рудници. Би могъл да живее в немски замък, да създаде деца, неделите да ходи на лов за елени и веднъж месечно да посещава Ваймар. А пък ето на̀, седи тук в потопа под открито небе в очакване някаква лодка да с епояви отново, тя обаче така и няма да се върне.
   Бонплан го попита дали всичко това му се струва грешка. [...]
   Никога не му била минавала подобна мисъл.
   Дори и за секунди?
  Хумболт се наведе напред и затърси с очи крокодила. Замисли се. После поклати открицателно глава."

• „Претърколи се отгоре ѝ [Гаус – б.м.] и тъй като почувства, че тя се уплаши, изчака за момент, тя разтвори крака и обгърна тялото му с тях, но той помоли за извинение, стана, отиде до масата, топна перото и без да запалва светлината, написа: сумата на квадр. на разликата между набл. и пресм. - мин., това беше страшно важно и не биваше да го забравя. Чу я да казва, че не можела да повярва и че наистина не го вярвала, точно сега, във върховния момент, който тя преживява. Но той вече бе готов."

• „Оглупява ли се от щастието? Когато следващите седмици на няколко пъти разгръщаше Disquisitiones, му се стори доста странно, че това го е писал той [Гаус – б.м.]. Трябваше доста да се напъне, за да разбере откъде  се получават всички производни. Попита се дали пък умът му не е слязъл до средното ниво."

• „Наистина ли вярва, че хората ще станат по-умни?
   В известна степен, да, каза той [Гаус – б.м.]. Пристиснати от нуждата."

• „Който изкачва планина, стга до върха. Който не е стигнал до върха, не е изкачил планината."

• „Защо стана землемер [Гаус – б.м.]? За да не си е у дома."

• „Той попита Бонплан що за човек е Хумболт.
   Познавал го по-добре от всеки друг, отвърна Бонплан. По-добре от майка му и от баща му; по-добре от самия себе си. Не искал тъй да се случи, просто така дошло.
   И?
   Бонплан изпъшка. Нямал понятие."

• „Разумът не формира абсолютно нищо и освен това проумява много малко. [...] Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран [Гаус в разговор с Хумболт – б.м.]."

• „Че следването само по себе си не означава нищо, знае всеки: десетилетия наред му се налагало [на Гаус – б.м.]  да гледа тъпите физиономии на студентите."

• „Грешки в петата цифра след запетаята! Че те нямали никакво значение, все едно било какво ще пише там [Ойген в спор с Гаус – б.м.].
   Момент, намеси се Хумболт. Грешките при измерването виаги имат значение."

• „Хоризонталният компонент на магнитната сила е функция на географската ширина и дължина. Вертикалният компонент се променя според реципрочния земен радиус. Проста сферична функция. Той се засмя тихо [Гаус – б.м.].
   Сферична функция. Хумболт се усмихна. Не беше разбрал нито дума."

• „Когато видиш животно, не можеш да разбереш нищо за него от пръв поглед, докато растението разкрива веднага и всекиму същността си. [...] Така животът, преминавайки от стадий в стадий, ставал все по-прикрит и организацията му все по-тайнствена, докато най-после се засливал и за последния си скок, който спокойно можел да се нарече най-големият: гръмотевичната поява на разума."

• „Изучаването на космоса било много напреднало. Вселената можела да бъде наблюдавана с далекогледи, знаели се строежът на Земята, тежината и пътят ѝ, вече била уточнена и скоростта на светлината, известни били морските течения и условията, необходими, за да има живот, скоро щяла да бъде разрешена и последната загадка, а именно силата на магнитите. Краят на пътя се виждал, измерването на света вървяло към приключване. Вселената щяла да бъде разбираема, трудностите от началото на човешкото развитие, като страх, война и експлоатация щели да потънат в миналото [...] Науката щяла да отведе човечеството към епоха на благоденствие и кой знае, нищо чудно един ден да бъде решен дори проблемът със смъртта."

• „Проекти, изпуфтя Гаус. Приказки, планове, интриги. Дрънканици с десет князе и сто академици, и то само за да се получи разрешение някъде си да се постави барометър. Това не е наука.
   Ох, извика Хумболт, а тогава какво е наука?
   Гаус дръпна от лулата. Сам човек до писалището. Лист хартия пред него, до прозореца задължително далекоглед, насочен към ясното небе. Ако, разбира се, въпросният човек не се предаде и откаже, преди да проумее това, към което е тръгнал. Може би това било науката.
   А ако човекът се отправел на пътешествие?
   Гаус сви рамене. Това, което се криело в далечините, в дупките, вулканите или мините, било случайност и изобщо не така важно. По този начин светът съвсем не ставал по-ясен.
   Но човекът до писалището, каза Хумболт, със сигурност се нуждае от грижовна жена, която да му топли краката и да му готви яденето, както и от наследници, които да му чистят инструментите, а също така и от родители, които да продължават да се отнасят към него като към дете. Имал нужда и от къща със сигурен покрив, който да не пропуска дъжда. И от шапка, че да не го болят ушите.
   Гаус попита кого имал предвид.
   Казвал го най-общо.
   В такъв случай: да, имал нужда от всичко това, че и дори още повече. Иначе как човек би издържал на цялото напрежение?"

• „Понякога му се струваше, че не е мерил тази земя [на Гаус – б.м.], а просто я е изнамерил, като че ли тя се бе превърнала в действителност едва благодарение на него.  Където бе имало само дървета, мъх, камъни и треволяк, сега се простираше мрежа от прави линии, ъгли и цифри. Нищо от нещата, които някога бе измерил човек, не можеше да остане същото, каквото е било преди измерването."

• „[...] нещата са такива, каквито са, и даже ние да ги открием, те не се променят, така че все едно дали техни откриватели сме ние, някой друг или изобщо никой."

• „Когато вече влизаха в Берлин и минаха през първите предградия, Хумболт си прадстави как в този момент Гаус стои до телескопа си и гледа към небесните тела, чиито път можеше да представи в съвсем прости формули, и изведнъж разбра, че не би могъл да каже кой от тях двамата е стигнал по-надалеч и кой винаги си е бил у дома."

"Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша" от Мартин Колев

На шега, на майтап си прочетох и третата книга от българската фентъзи поредица на Мартин Колев. Да, да, закъснях малко, но съгласете, че излязлата през септември 2019-та „Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша“ съвсем спокойно още си се вписва в категорията топла-топла, особено в контекста на творческия ентусиазъм в жанра у нас. Атмосферата, в която се посветих на тома, за мен си беше направо гореща предвид няколко обстоятелства, едното от които беше, че с изчитането му застъпих лятното слънцестоене – ключов детайл и в настоящия сюжет.
Четирите празника – Благовец и Секновение, Единак и Еньовден, аналогично пролетното и есенното равноденствие, зимното и лятното слънцестоене, оказва се, са на почит във вещерския свят. Обаче се явяват и моментите на максимална уязвимост на нашия свят под напора не демонските набези. Успешната досега защита незабелязано е изтъняла страшно до неузнаваемост и нашите герои ще трябва да действат бързо. Под „нашите“ разбирайте познатите ви вече оцелели от предните две книги – кой повече, кой по-малко активно, плюс вещерското сборище от Витоша.
Въпреки че половината от действието се развива традиционно по софийските улици, другата част този път е изнесена под черновръхския покров. Добър или лош избор за битието в комуна, което изглежда, че вещиците съблюдават, е почти градския парк на столицата – няма да коментирам, но изборът на една от арените в повествованието е ТОП. От предварителните анонси знаех, че в третите „Софийски магьосници“ ще бъде включена Живата вода – пулсиращ извор, скрит сред южните склонове на планината. Местността безспорно носи магия още със самото си споменаване, а детайлите, свързани с нея подсилват вълшебния ѝ ореол. Това обяснява и мястото ѝ в моя житейски път, крайъгълен камък, в който е дисертацията ми с обект пещера Живата вода.

Дали за да оправдая собствените си очаквания – смятам, че мога да поставя най-висока оценка на най-новия роман на Мартин Колев и да заключа, че творчеството му следва линия на положително развитие. Не очаквайте, разбира се, велика творба, но бъдете сигурно, че и „Софийски магьосници 3“ може да бъде поставен под знаменателя „приятно и леко четиво, без излишни творчески напъни“ досущ като предходните два тома. Ако искате фентъзи приключение „за една нощ“, то може да разчитате, че ще си прекарате приятно. Оставям ви малко от вълшебството тук:

• „Безплодното мислене е просто загуба на време. Трябва да дресираш мислите си тъй, както се дресират диви коне."

• „Бях носил едно и също лице твърде дълго, а това винаги води до усложнения."

• „Всички повтарят, че противоположностите се привличат. Никой не добавя, че накрая се сблъскват с все сила."

• „Това не беше зимното слънце, което изниква за малко и наглежда владенията си, преди отново да потъне в облаците. Не, това бе пролетното слънце – меко, но опърничаво. То се връщаше, събрало сили след дълго заточение, за да предяви претенции над законния си престол."

• „Представя нямаше колко е часът. Тук, в планината, времето течеше по съвсем различен начин. Долу, в града, всички се надпреварваха да те въвлекат в съмнително спешните си дела, нещо постоянно се случваше и водеше към строго определена цел. Тик-так... Трамваи сменяха поради ремонт маршрута си, табла измерваха нивото на фини прахови частици, а хората все се гневяха на нещо. След седмица дори не пемнохе какво е било."

• „Сърцето му винаги леко се свиваше в този момент – момента между величествения залез и тихия, хищен мрак. Сякаш някакво наивно, праисторическо гласче се обаждаше в главата му и проплакваше: "Къде отиде слънцето? Дали наистина щеизгрее отново?"

• „Вечно усмихнатите хора сигурно не караха 12-часови работни смени. Инак щяха да знаят, че след кръстословиците радиото е най-ефикасният начин за убиване на време."

• „ Липсваше ѝ задъханият, игрив софийски джаз, но се учеше да цени и планинската музика. В монотонната, безкрайна симфония на Витоша участваха и къркорещата земна утроба, и ромолящият поток, и темпераментният вятър. В шумолящите листа пееха унесени кукумявки, а от мрака долитаха причудливи звуци, чийто източник невинаги беше ясен."

• „Избягваше да пъшка – намираше го за досаден признак на остаряването. Всички старци го правеха, сякаш държаха да напомнят за присъствието си."

• „Пъкълът, от който хората се бояха, не се намираше под краката, а в главите им."

• „Не ми трябват малко умници, а много глупаци."

„Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.“

Миналогодишното издание на фестивала Cinelibri ме подкани да се присъединя с повече от една прожекции на филми по книги с вълнуващи за мен сюжети. Наложи се дори да редуцирам списъка, за да не злоупотребявам с придружителя по неволя. Първите билети, които взех обаче, и то съвсем категорично и безапелационно, бяха тези за „2001: Космическа одисея“ на режисьора Стенли Кубрик.
Над двата часа научнофантастична еуфория държаха сетивата ми будни през цялото време, за да не пропусна детайл, който би ми коствал разплитането на сюжета. От кресливата зора на човечеството, през първите сечива – костта на мъртвото животно, „еволюирала“ в сателит 3 млн. г. по-късно, космически кораби, изкуствен интелект и, в крайна сметка, до... Срвъхчовек? Основна музикална тема на филма е базирана на „Also sprach Zarathustra” („Тъй рече Заратустра“) – емблематичната музикална поема на немския композитор Рихард Щраус, композирана през 1896 г., вдъхновена от своя страна от едноименното философско произведение на Ницше, публикувано през 1885 г.
Неволно успявайки да прескоча между милионите години и да се фокусирам върху няколко исторически момента, редно е да спомена, че препратката към 2001-ва в заглавието на космическата одисея има отношение само и единствено към научнофантастичния характер на повествованието. Филмът излиза през 1968 г. и, да, представя по феноменален аудиовизуален начин идеите на сценария, зад чието създаване стоят умовете и на Кубрик, и на Артър Кларк.
Първото действие на книгата, там отдавна в миналото, за мен остава един от най-специалните моменти в историята. Блогоговея пред случайността, шанса еволюцията да направи крачка в посоката на правилния, но дълъг, ужаааасно дълъг път, по който предстои да се решават още много неизвестни, най-вече от страна на естествения отбор. Историята на Муун-Уочър – човекът маймуна, който без сам да съзнава, става първият на Земята, отправил поглед към небето. Изобретяването на сечивата – съвсем примитивни – пак плод на случайността, което ще окаже ключова роля за благоденствието на племето. Пак те, милиони години по-късно, може би ще се превърнат в заплаха за него? Появата на речта, която добавя към настоящето миналото и даде бъдеще. В тази първа част Кларк спира вниманието си върху всички онези елементи на днешния живот, с които разполагаме наготово, но коствали хилядолетни стъпки на бавно надигащата се човешка цивилизация.
Във второ действие вече пътуваме към Луната. Там се срещаме с екипа от първите заселници, пребиваващи в силно ограничените, но приспособени за живот пространства на иначе мъртвия земен спътник. Тук вече авторовите нагласи изпреварват актуалния ни прогрес. Още по-напредничава (може би) е находката в кратера Тихо – сигурен знак за наличието на извънземен разум! Това е вече познатият ни монолит от първа част, явяващ се и своеобразен двигател на еволюцията в романа на Артър Кларк.
Може буквално да се каже, че получаваме сигнали от кораба майка. Защо да не пратим някой да провери? А помните ли историята с кучето Лайка? В трета част летим към Сатурн. Как и кога ще се върнем – ясно е, най-вече на хартия. Екипажът на космическия кораб „Дискавъри“ включва трима души в хибернация, двама, които обгрижват апаратурата и държат връзка със Земята по време на пътуването, и един шести член има грижа нещата да се вършат под конец. Без съмнение тук най-любопитен е образът на Хал 9000 – изкуственият интелект на мисията. Дали той е топ инструментът в ръцете на хората, или сам той е върховният човек? Последното твърдение би прозвучало еретично, но познавайки личността на Хал и склонността му не само да мисли, но и да чувства, в представите ми го отдалечава от идеята за сечиво и го слага редом с хората. Въпреки това той допусна своите грешки и титлата „Свръхчовек“ все още остава вакантна.
Нервната криза на кораба е основна тема на четвърта част. На Боумън – последния оцелял човек от екипажа, му се налага да извърши своеобразна лоботомия на блестящия, но болен ум на Хал. След това остава сам и потъва във все по-плътно обгръщащия го сюрреализъм с приближаването на Япет – един от спътниците на Сатурн и цел на мисията. Психеделичните изживявания преливат от страниците на пета и шеста част, за да свърши всичко там, където е започнало.
Искате още от същото, така ли? „Една одисея в космоса през 2001-та година“ е първа книга от цяла една тетралогия. Втора в поредицата е „Втора одисея: 2010“, излязла през 1982 г. и екранизирана през 1984 г. Следваща е „Одисея в космоса 2016“ (1988 г.) и накрая – „3001: Последната одисея“ (1997 г.). От моето първо пътешествие в света на Артър Кларк пък получавате няколко „картички“ със следното съдържание:

• „От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това, в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да докосне това призрачно лице, което се издигаше зад хълмовете.“

• „В душата му обаче се бе промукнало недоволство и той беше съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше маймуната от човека.“

• „Това беше бавен, мъчителен процес, но кристалният монолит беше търпелив. Както той, така и подобните нему копия, разпръснати по половината земно кълбо, не очакваха да постигнат успех от всички хора маймуни, участващи в експеримента. Дори и стотици неуспехи нямаше да имат значение, докато само един-единствен успех можеше да промени съдбата на света.“

• „Сега времената се бяха променили и наследената мъдрост от миналото се бе превърнала в глупост.“

• „По планетата се разспространяваше бавно ново животно. То изхождаше от сърцето на Африка и беше толкова рядко, че трудно можеше да бъде забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.“

• „Тези, които правеха сечива, бяха преобразувани от собствените си сечива.
Защото употребявайки тояги, боздугани и кремъци, ръцете им бяха добили сръчност, която не се срещаше никъде другаде сред животинския свят и която им позволяваше да си изработват нови, по-добри сечива, които пък на свой ред още повече развиваха крайниците и мозъците им. Всичко това представляваше ускорителен кумулативен процес; и като краен резултат се появи Човекът.“

• „И някъде дълбоко в мрака на изминалите векове те бяха изобретили най-важното от всички сечива, въпреки че то не можеше да бъде нито видяно, нито докоснато: те бяха се научили да говорят и по този начин бяха спечелили първата си голяма победа над Времето. Сега познанията на едно поколение можеше да бъдат предадени на следващото, така че всяка епоха можеше да се възползва от постиженията на хората, живели преди това.
За разлика от животните, които познаваха само настоящето, Човекът се бе сдобил с минало и бе започнал вече да гледа към бъдещето.“

• „Копието, лъкът, пушката и накрая направляваният снаряд бяха оръдие с голям район на действие, но не и с безкрайна мощ.
Без тези оръдия човекът никога нямаше да завоюва свя свят, въпреки че често ги използваше и срещу себеподобните си. Той беше вложил в тях сърцето и душата си и в продължение на стотици години те му бяха служили вярно.
Но днес, докато тези оръжия съществуват, неговите дни ще бъдат преброени.“

• „Необходимостта от международно сътрудничество беше по-наложителна от когато и да било, но въпреки това съществуваха толкова граници, колкото и по-рано. В продължение на милион години човешката раса бе изгубила твърде малко от своите агресивни инстинкти […]”

• „Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам за каквото и да било.“

• „Колкото по-чудни бяха комуникационните средства, толкова по-тривиални, безвкусни или потискащи изглеждаха представянието от тях информации. Злополуки, престъпления, природни бедствия, заплахи от конфликт, мрачни уводни статии – всичко това като че ли беше главната цел на милионите думи, излъчвани в етера. И все пак Флой се запитваше дали положението наистина бе толкова лошо, защото утопичнитевестници, както той отдавна смяташе, щяха да бъдат ужасно скучни.“

• „Наближаващите лунни планини коренно се различаваха от тези на Земята. Липсваха им ослепително белите снежни шапки, зелените, плътно прилепнали одежди от растителност, движещите се корони от облаци. Въпреки това острият контраст между светлината и сянката им придаваше странна своеобразна красота. Тук законите на земната естетика не намираха приложение. Този свят бе оформен и изваян от сили, различаващи се от земните, действали през епохи, непознати на младата, тънеща в зеленина Земп с нейните бързо сменящи се ледени периоди, бързо покачващи се и спдадащи морета и нейните планински вериги, разтапящи се като мъгли в ранна утрин. Тук възрастта бе нещо незабележимо – но не и смъртта, защото Луната никога не бе живяла – поне до настоящия момент.“

• „Всъщност разговорът продължаваше, но той се извършваше от машините, които си разменяха импулси, хиляда пъти по-бързи от разговора на бавно мислещите им създатели.“

• „Разумни същества с много нисък ръст са нещо недопустимо. Необходим е един минимален размер на мозъка.“

• „Само на варварина е присъщо да унищожи нещо, което не е в състояние да разбере.“

• „Фина мрежа от антени приемаше минаващите край него радиошумуве непрекъснато съскане и пукот на онова, което Паскал преди много години наивно бе нарекъл „тишината на безкрайното пространство“.

• „Това беше част от истинското съкровище на човечеството, по-ценно от всичкото злато, заключено (без всякаква полза) в хранилищата на банките.“

• „Изкуствени мозъци можеха да се получат чрез процес, поразително аналогичен на развитието на човешкия мозък. Точните подробности при всеки даден случай никога нямаше да бъдат изучени, но дори и това да станеше, те биха били толкова сложни, че щяха да бъдат извън възможностите на човешкото разбиране.
Но какъвто и да беше механизмът на тяхното действие, крайният резултат бе една разумна машина, която можеше да възпроизвежда – някои философи все още предпочитат да употребяват думата „имитира“ – по-голямата част от дейността на човешкия мозък, и то с много по-голяма скорост и прецизност.“

• „Дали Хал можеше действително да мисли, бе въпрос, на който отговори британският математик Алън Тюринг още през 1940 г. Тюринг изтъкна, че ако можем да проведем продължителен разговор с една машина – било чрез пишещо устройство, или чрез микрофон, без да можем да забележим някаква разлика между нейните отговори и отговорите, които би дал човек, то машината наистина мисли в пълния смисъл на думата. Хал можеше лесно да издържи теста на Тюринг.“

• „Това бе странен, зловещ звук, защото нямаше нищо общо с човека, също така самотен и безсмислен, както шепотът на вълните на брега или далечният трясък на гръмотевицата някъде отвъд хоризонта.“

• „Въпреки всички електронни записи имаше случаи, когато добрият, старомоден печатен материал представляваше най-добрата форма на записване.“

• „В Космоса лекомислието е най-добрият начин за самоубийство.“

• „Често се е твърдяло, че една напреднала култура трябва да е доброжелателна, обаче […] историята на нашата собствена планета съдържа толкова много примери за първобитни раси, които не са могли да оцелеят след срещата си с по-висши цивилизации.“

• „Трудът е най-доброто лекарство срещу всеки шок […]”

• „[…] фактът, че конструкторите на Хал не бяха успели напълно да разберат психологията на собственото си творение, показваше колко трудно би било да се установи контакт с истински извънземни същества.“

• „[…] при особени обстоятелства всеки човек може да бъде дехуманизиран от паниката.“

• „Няколко учени – повечето от тях търсачи по дивите брегове на теоретичната физика – задаваха тревожния въпрос „Сигурни ли сме, че скоростта на светлината е непреодолима бариера?“

• „На критиците, които твърдяха, че тези идеи са прекалено фантастични, за да се погледне сериозно на тях, те припомняха думите на Нилс Бор: „Вашата теория е налудничава и все пак недотам налудничава, за да бъде вярна.“

• „Базирайки се на много религии, те смятаха, че разумът накрая ще се освободи от материята. Тялото-робот подобно на тялото от плът и кръв не е нищо повече от мост, водещ към  нещо, което отдавна хората са наричали „дух“
А ако има нещо отвъд това, то неговото име може да бъде само бог.“

• „И понеже в цялата галактика не са открили нищо по-ценно от Разума, те са насърчавали навсякъде неговото появяване.“

• „Тя [Земята – б.м.] бе един от милионите мълчаливи светове, от които малко щяха някога да проговорят.“

• „На една стена висеше картината „Мост в Арл“ от Ван Гог, а на другата – „Светът на Христина“ от Уайът. Беше уверен, че ако дръпне чекмеджето на писалището, ще намери в него Библия...“

Orbis Terrarum Typus De Integro Multis In Locis Emendatus Petro Plancio 1594

Картата "Orbis Terrarum Typus De Integro Multis In Locis Emendatus" с автор Петро Планцио, година на издаване: 1594 г. Източник: Barry Lawrence Ruderman Antique Maps

Прецизност, цвят и красота, въплътени в реалност и метафора! Едва ли някой може да остане равнодушен при вида на стара карта, а аз изпадам в същински възторг. От една страна, омаяна съм от художествените качества в претворяването на света – очертанията на земите, пресъздаването на релефа, изписаните означения и образите, които допълват смисъла и естетиката на всяко произведение от този вид. От друга, науката зад линиите – вълнуващите приключенията в изследване на териториите, тяхното документиране и отразяването им в плоскостта на картата.
Последното изречение може да е прозвучало леко иронично след загатнатата домашна изолация в заглавието, но силно се надявам следващите редове да променят този привкус. Затова рязко сменям курса и слагам гореспоменатите наука и изкуство под знака на забавлението в лицето на пъзелите за възрастни. Ако те не се вашето нещо и не таите сантимент към тях, посят в ранна детска възраст, сега е моментът да си излезете.
За феновете на пъзелите и/или картите предлагам една селекция от няколко такива, които попаднаха в полезрението ми вследствие на специални проучвания. Съвсем не случайно предложенията са от популярната марка Ravensburger, но ви призовавам да не ограничавате експериментаторския си дух, защото интересни и заслужаващи вниманието модели има и от други производители. Ето обаче на какво хвърлих око аз:

Orbis Terrarum Descriptio Duobis Planis Hemisphaeriis Comprehesa – карта, публикувана в Амстердам през 1617 г., с автор Николас Ван Геелкеркен (или поне аз така интерпретирам в превод "Nicholas Van Geelkercken"). На нея са изобразени двете полукълба – източно и западно, а в богатата външна декорация присъстват картини илюстриращи четирите сезона, както и панорами от Райската градина и Страшния съд. Съответният пъзел е с номер Ravensburger Puzzle 19004, размер 98х38 см и 1000 части.

Le Globe Terrestre Represente En Deux Plans-Hemispheres – карта, издадена в Париж през 1708 г., с автор Жан-Баптист Нолен (Jean-Baptiste Nolin). И тук чрез двете кълба по красив начин са претворени и познанието, и заблудите за света към онзи момент. Пъзелът по нея е с номер Ravensburger 17074, размерът е 121х80 см, а частите са 3000 – и това ако не е обещание за сериозно предизвикателство!

Nova Totius Terrarum Orbis Geographica Ac Hydrographica Tabula – карта, издадена през 1680 г. в Лондон. Неин автор е Моузес Пит (Moses Pitt). Интересни фактологични особености представляват изобразяването на Флорида като остров, както и "новоизплуващата" в представите Нова Холандия, както по онова време е популярно да се нарича австралийският континент. Над картата са изобразени слънцето, луната и планетите като богове – Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер и Сатурн. Вляво са четирите елемента – въздух, земя, огън и вода, а вдясно са сезоните – всички те представени като хора. Под картата са изобразени седемте чудеса на древния свят. Пъзелът е Ravensburger Puzzle 16633, с размер 98х75 см и 2000 части.

Orbis Terrarum Typus De Integro Multis In Locis Emendatus – карта от 1594 г., издадена в Амстердам. Авторът ѝ е Петро Планцио (Petrо Planciо). Според източниците тя е крайъгълен камък в картографското изкуство – първата принтирана карта, включваща алегорични фигури в рамковото оформление. Наситена с интересни детайли и богата метафоричност, съветът ми е да кликнете върху името ѝ, за да научите повече за любопитното ѝ съдържание. Пъзелът е Ravensburger Puzzle 16381, с размер 80х60 см и 1500 елемента.

Надявам се съм запалила и у вас вълнение по темата, защото аз горя. Направих своя избор и тръпна в очакване на новото приключение при закрити врата.

"Чародейката {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Ето я и нея – държа в ръцете си последната, шеста книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. След "Алхимикът", "Магьосникът", "Вълшебницата", "Некромантът" и "Вещерът", вече имам основание за злорадо хихикане, защото знам какво се случва и "Чародейката" ("Хермес", 2012; превод от английски: Иван Иванов). И не защото съм придобила способностите на добре познатия герой Авраам Мага, а защото преди броени минути затворих финалните страници на романа.
За да стигна дотам, въпреки първоначалните ми намерения за галоп през съдържанието, преминах съвсем чинно и почти напълно задълбочено. Причината се корени в динамиката на повествованието и сюжета, които за разлика от предишните книги, бяха особено вълнуващи. Честите превключвания между сцените в различно време и пространство бяха доста интересни и съвсем естествено водеха любопитството ми напред към батъла на батълите.
В "Чародейката" не се появяват нови герои. Поне не буквално. Преносно – някои от старите муцуни минават през катарзис и се изявяват в ново амплоа. Ще е любопитно да разберете кои са и защо. Пернел и Никола са си общо взето същите, но тук най-сетне действат в тандем. Това малко отнема от чара на Пернел, но пък добавя към Никола, който има по-смислена роля, отколкото в предишните книги. Били Хлапето и Николо Макиавели трайно затвърждават топ позицията в сърцето ми – не че правят нещо велико, просто са пичове на място. Появяват се и някои персонажи потънали леко в забвение. Какво става с близнаците ли? Ще кажа само, че совите не са това, което са, и ще добавя с радост, че Джош не е смотльото от предишните части.
Финалът на книгата – интересен е и се отблагодарява на читателя. Ако като мен, сте напреднали с поредицата и се чудите дали да я завършите, последната книга със сигурност дава основание да го направите. Чете се бързо и е най-интересна от всички шест.
В обобщение на цялата поредица мога да кажа, че е добра. За моите читателски търсения е твърде лековато четиво и ми дойде в повече отношението обем страници към дълбочина на съдържанието. Следващата ми книга вероятно също няма да е нкакъв литературен хардкор, защото не му е моментът, но със сигурност обещавам нещо по-така. А сега ви оставям с мъдростите, които в "Чародейката" се оказаха учудващо много:

  • "Не всички чудовища имат звероподобен облик."

 • "Човек трябва да се тревожи само за неща, над които има някакъв контрол."

 • "Тя бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава част от хората, че да е като невидима."

 • "Има приключения, които не си заслужава да преживееш."

 • "– Знаете ли кой е най-големият дар на един родител към децата му? [...] – Независимостта. Да им позволи да навлязат в света и да взимат собствени решения, да вървят по соствени пътища."

 • "– Знаете ли коя е най-голямата грешка, която може да допусне един родител? [...] – Да вярва, че децата му са същите като него."

 • "Всички наказания за излишно строги, Предназначението им е да държат хората под контрол, Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх."

 • "Във войната нямаше чест, още по-малко в убиването и никаква в умирането. Но имаше истинско достойнство в това как се държат мъжете в битка. И винаги можеше да открие чест в подкрепянето на справедлива кауза и в защитаване на беззащитните."

 • "Воинът с кауза е най-опансият от всички."

 • "Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща, които не сме направили."

"Детски шедьоври от велики писатели" на издателство "Лист"

"Кухнята на госпожа Черешова" от Силвия Плат е една книжка, с която се сдобих преди около половин година. И няма да крия (а и да искам – корицата казва всичко) – детска е, но много ми харесва. Купих я заради прекрасните илюстрации на Капка Кънева, чиито фен съм.
Днес обаче ще разкажа за поредицата, от която е част. "Детски шедьоври от велики писатели" на издателство "Лист". С чиста съвест бих се заела с колекционирането ѝ, ако имах хлапета в непосредствена близост. Поради факта, че такива не са налични, ми бяха нужни други оправдания да купя поредната книга от групата. Разбира се, илюстрациите не са малко основание, но ми трябваше специален повод за следваща подобна поръчка.
И ето ти коронавирус! Последвалите като резултат от кризисните мерки лавинообразни намаления, включително и на книги, ме накараха доволно да потрия ръце. Не стига по-ниската цена, ами шастливият шанс ми позволи да маскирам подлите си намерения зад благородната кауза да подкрепя книжния бранш в този труден период.
Списъкът ми с литературни въжделения ме подсети за "Железния човек" – друга книжка от поредицата, по стечение на обстоятелствата отново с илюстрациите на Капка Кънева (за поредицата може и да е стечение на обстоятелствата, но за мен не е никак чудно). Щом погледът ми падна върху нея, директно се насочих към онлайн "лавицата" на "Лист". Не щеш ли обаче там се натъкнах на нещо топло-топло – от началото на 2020 г. – "Влак" на Никола Вапцаров. И познайте кой по щастлива случайност се оказа художник на книгата!
Сложих бързо "Влак"-ът в кошницата, допълних го с "Гарванът" на По и още нещо, след което преминах в трепетно очакване на куриерското позвъняване.

garvanat edgar alan po izdatelstvo list

Вчера приключи втората седмица на карантинно ежедневие. Това в никакъв случай не бива да звучи като оплакване! Защото покрай работните задачи, към които стриктно се придържам, остава една новоосвободила се ниша от липсващото висене по светофари. Не само това, ами и сънят започва да стига. Та, в това време успях да прекарам и някоя друга книга.
Това от една страна, а от друга – хем не ти се излиза, хем ти се иска да счупиш някой и друг лев. А пък като замаскираме тази низка страст зад благородната кауза да помогнем и на родното книгоиздателство в този труден, както отвсякъде се напомня, момент, и ето ме с поръчка на няколко книги. Тази, за която ще разкажа днес, е "Гарванът" на Едгар Алън По от издателството е "Лист".
Ще се запитате, че какво му е на "Гарванът" да заема цяла книга? И ще сте прави да задавате този въпрос. Аз самата бях любопитна, защото стихотворението ми е попадало и по-рано. Тук се задействаха допълнителните ми критерии за избор на книга. Аргументите се оказаха цели два и, ще се съгласите, толкова са силни, че дори нямах право да се съпротивлявам срещу тях. Защото забъркани се оказаха имената на Елин Пелин и Иван Милев.
Каква е връзката между По, Пелин и Милев? Започвам да разплитам. По живее и твори през първата половина на 19 в. Личният му живот е осеян с нещастия, но още приживе добива известност с творчеството си. В края на века славата му изглежда е прескочила океана и в България се появяват първите преводи на емблематичното му стихотворение. Забележете – под името "Врана" и... в проза! И така до 1906 г., когато се появява първият поетически превод със заглавие "Гарван", а негов автор е "певецът на българското село".
След като "Гарванът" стъпва на родна земя като текст, няколко десетилетия по-късно се появява и като картина. 1921 е годината, когато художникът Иван Милев рисува свой проект за корица на произведението. Минава още много време, точно 70 години от смъртта на художника, за да се появи рисунката на юбилейна изложба, която да провокира нейната реализация по предназначение. Адаптацията е дело на Милена Вълнарова.
Така в началото на 2020 г. се появява малката книжка с голяма колекционерска стойност, която държа в ръцете си. Фактите, които споделих по-горе, научих именно оттам. От нея ще разберете още детайли около раждането на "Гарванът" и появата му у нас, да проследите успоредните животописи на Едгар По и Елин Пелин, да узнаете какво мисли Гео Милев за творбата и, да, да я прочетете в оригинал.
Хайде, със здраве! И както би казал Гарванът:

Нивга вече!

"Вещерът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

"Вещерът" ("Хермес", 2011; превод от английски: Иван Иванов) е предпоследният, пети роман от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот. Казвам това с голямо облекчение от приближаващия финал на сагата, защото подобно лековато четиво продължаващо вече над 1000 страници започва вече да ми идва твърде много в повече. С известни колебания все пак преминах и през тази част.
Смея да твърдя, че тя е най-добрата от всички дотук. За разлика от предишните, където има две основни групи опоненти и сюжетът обичайно се развива в посока на кулминационната битка помежду им, тук настъпва сложно разслоение. Обособяват се няколко отделни компании, всяка от които си действа по своите задачи. Това се случва не само на различни места, но, забележете, и в различни времена, в интервал от едно десетина хиляди години помежду им.
В лагера на лошите също настъпва разделение. Джон Дий си е все същият маниакален злодей, поел по пътя на крайностите, откъдето връщане няма. Рамо до рамо с него е амбициозната Вирджиния, чиито характер буди смътни симпатии. Уж от тяхната страна на барикадата, но не съвсем, е сформиралият се по-рано тандем между Макиавели и Били. Връзката помежду им се затвърждава, а комбинацията от техните противоположни, но принципни характери, е очарователна.
Персонажите в лагера на добрите са все същите блудкави образи. В техните редици обаче се присъединяват нови и интересни герои, като ще издам, че някои известни епизодични лица ще влязат в нови, доста по-съществени роли. Както се казва: "Совите не са това, което изглеждат". Изненадите са както в хода на самата книга, така и, както можете да очаквате, на самия финал. Но аз повече нищо няма да кажа.
И понеже много бързах да приключа този роман, а и той не изобилства от дълбоки мъдрости, списъкът с цитати е съвсем скромен:

 • "– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: "По-добре е да живееш, без зкаонът да знае за теб."

 • "[...] всяка империя е обречена."

Страница 1 от 27

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2021 Таня Славова