But as with all kisses, it was not without a certain element of danger.

Ден след като съм затворила последната страница на последното си четиво, сядам да пиша отзива си. Мислите и чувствата ми са почти толкова объркани, колкото тези на лирическия герой – Тору, когато на 37 години той се връща в спомените си към към хора, с които си е взел сбогом далеч в своето минало. Не защото съпреживявам историята му дълбоко, колкото него самия, а защото си задавам въпроса какво остави тя у мен.
Беше неизбежно да не съпроводя още първите редове на "Норвежка гора" от Харуки Мураками (в превод на английски от Джей Рубин; в превод на български от Людмил Люцканов може да я откриете под логото на Издателство "Колибри") с едноименното парче от The Beatles. Дори след като престава да звучи от колоните, в главата ми не спира да отеква мелодията, която великолепно допълва текста и допринася за вълнението и трепета от този мой първи досег с автора. Дълбоката меланхолия, отчужденост, дистанцираност от света и затваряне в собствената вселена на героите, предадени с японска естетика, ме очароват дълбоко. Изпълнена с блогоговение преминавам през първата четвърт на романа.
С приближаването към средата и разгръщането на сюжета се надига и моят скептицизъм. Критичното ми мислене не подминава детайли в сюжета, които ме дразнят. Веднъж настръхнала, до самия финал противоречието се бие в ума ми.
Действието се развива в Япония, най-вече в Токио, през 1969 и 1970 г. Изключително удоволствие за мен е, че имам възможността да опозная бита и културата заедно с местните. Герои са няколко младежа в края на своето тийнейджърство и зората на 20-те си години, което съвсем резонно включва доста секс и рокендрол в повествованието.
Животът в тази възраст обаче съвсем не е само студенстки общежития и младежки бунтове. В романа сериозно е застъпена темата за съзряването – път, който съвсем не всеки ще успее да извърви докрай. Трудно ми е да не го кажа по този начин: така по японски се случват няколко самоубийства. И докато първото ми се видя в реда на нещата като спусък на сюжета, макар и без особена идея какво изобщо го е предизвикало, в историята се завъртaт още няколко, не по-малко нелепи.
Чудя се дали, ако бях по-близо до възрастта на героите, щях по иначе да почувствам терзанията и трепетите им? Не съм убедена, но горе-долу по онова време прочетох "Спасителят в ръжта" на Селинджър, за който не само се пробуждат асоциации, но и директно е назован веднъж. Самата "норвежка гора" при Мураками е аналогия на "ръжта" при американеца, в чиито дебри е потънала любимата на Тору – Наоко. Диаметрално противоположен е образът на чудатата Мидори – девойка, която за разлика от материално осигурените си, декадентски настроени връстници, се е хванала здраво за живота. Невъзможно е да не спомена и Рейко, но за мен тя беше един натрапник в сюжета, който не мога да приема. Въпреки противоречивия си и по-скоро негативен образ, най-смислен с твърдата си логика и принципи за мен е Нагасава.
Селинджър съвсем не е единственият западен автор, който присъства. Любимата творба на Тору – "Великият Гетсби" от Франсис Скот Фицджералд, и "Вълшебната планина" от Томас Ман се споменават нееднократно, а списъкът се допълва от още имена, някои от които японски. Музикалният съпровод също не се изчерпва с едноименното парче от заглавието. Плейлистът се изпълва с песни на The Beatles, The Rolling Stones и други.
Дали харесах "Норвежка гора" и Мураками, или не? Книгата ме заинтригува и е факт, че не я оставих до самия финал, но не бих отправила обща препоръка за четенето ѝ. Сигурна съм, че ако сте харесали "Спаистелят в ръжта", ще ви допадне и този роман. Ако обаче не ви се чете за житейските драми на съзряването, в това число депресии, секс и самоубийства (така изредено звучи пошло, но съвсем не е), в японски контекст, не ви препоръчвам книгата. Аз лично ще се върна за нова среща с Мураками, защото лекият му стил на писане ми допада и вярвам, че има какво да открия в творбите му.