Ако го знаех тогава, нямаше ли сега всичко да е по-различно... Неведнъж главният герой (единият от двамата) си задава този въпрос особено с приближаващия се финал и развръзка. Дотогава има обаче много време или казано другояче – има едни близо 700 страници, през които да преминете, за да прочетете монументалния роман "Хавра" на Захари Карабашлиев. Издателството е "Сиела", годината е 2017, а автор на корицата е обичаният от мен художник Дамян Дамянов. Дали ще се изпотя над тази тухла, предстои да науча.
Слизаме от самолета във Варна със закъснелия за погребението на баща си Никола, пребивавал в САЩ повече от десетилетие. Сбогуването явно е станало години назад в миналото, така че съвсем в реда на нещата още същия ден майка му прагматично отваря въпроса за наследствената земя и потенциалния ѝ купувач. Ник обаче се оказва магаре и още на първата среща с брокера разбутва "пръстта", а далаверата бързо се размирисва. Междувременно няколко случайни срещи със стари и нови познайници (а, бе, тая Варна толко ли е малка, че за няколко часа в нея и веднага 100 познати ще срещнеш?) бързо се закачат към сюжета.
Един от тези хора отваря изцяло нова линия, толкова отчетливо и ясно изразена, със своите собствени герои, епоха и стил, буквално все едно отделен роман четеш. Никаква фантастика обаче не си мислете, че има тук. Един наследствен дневник ни изпраща 70-те години на XIX век и от тук насетнепочва едно непрекъснато подскачане между тогавашното време и настоящето на XXI век. Търся непосредствената връзка между двете и стигайки до финалните авторови бележки, разбирам, че това упражнение е било донякъде безпредметно – самият Захари Карабашлиев ги разграничава и донякъде запазването им в целостта на общ роман е може би почти случайност. И все пак не мога да не отбележа гибелната упоритост, с която героите на всяка една от двете епохи преследва истината – Никола в съвремието и Макгеън в миналото. Да, няма да сбъркате, ако свържете второто име с историческата фигура на Джанюариъс Макгахан и въпреки това не забравяйте, че иде реч за литературно произведение, а не исторически документ.
Историята в сегашно време е тази, която съм очаквала в книгата и нейното развитие ме вълнува. Въпреки че някой от сцените ми напомнят тези от новите БГ сериали, които произвелите ги медии рекламират като култови, но актьорската игра не буди емоция, сюжетът е изпълнен с обрати и ме гложди любопитство какво ще стане по-нататък. Тогава идват разказите от миналото, аз си скубя косите и нетърпеливо прелиствам, за да проверя колко ще имам до следващото настояще. Точно те обаче според мен вдигат нивото в романа и към художествената измислица и това, което си знаем за годините на прехода, добавят едни много интересни исторически препратки, поднесени по лекия начин, на който само литературата е способна. Така, броени дни след като започнах романа, затварям финалната страница и го препоръчвам на всеки, който има нужда от малко екшън с добавена стойност. Оставям ви и малко разчопкан червенозем:

• „– Защо изучават философия?
   – Защото търсят истината.
   – Истината не може да се намери с философстване.
   – Философията не е философстване.
   – Така ли? Каква е разликата?
   – Философстването е говорене. А философията е действие. Първото е или напразно, или излишно. А второто е мисъл, превърната в действие. И действие в търсене на истината."

• „В дневниците хората разказват само какво се случва с тях. Описанията са за литературата. В живота никой не се интересува от описания."

• „[...] целта на правосъдието е не да налага справедливост, а да пречи на несправдедливостта да властва."

• „[...] сградите са материален израз на културата на държавността в момента, в който са строени [...] архитектурата е най-точната картина на националния елит в даден исторически момент."

• „Дали грешките, които мислим, че правим, не са всъщност най-правилните ходове, които обаче няма как да видим в тяхната цялост?"

• „А ето и поуката – човек има нужда от царевица, за да си купи време, което да прекарва със семейството и приятелите, с които трябва да е...
   – Спокоен, сговорчив, учтив."

• „А ако имаш търпение и се научиш да гладуваш, можеш да бъдеш непобедим."

• „Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.
   Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства."

• „[...] не са ли историите нашата невидима обща човешка кръв?"