И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да "губят" паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да cе скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи, ако щеш, „времеубежища.“

Обичайно не се хвърлям в четива от злободневието. Когато обаче романът "Времеубежище" от Георги Господинов, Издателство "Жанет 45", беше номиниран в английския си превод за наградата Booker малко по-рано тази година, нямаше как да остана равнодушна. Поводът беше повече от добър за първа среща с автора и бях уверена, че си заслужава да бъде в библиотеката ми. Взех си книгата, а междувременно тя премина в краткия списък за приза. Тогава вече не издържах и макар да я планирах за по-нататък – започнах я. Каква радост беше да напредвам по страниците и когато сутринта на 24 май се събудих, да науча новината за отдадената почит към творбата на Георги Господинов в превод на Анджела Родел. И аз, като мнозина други читатели, споделях дълбоко вълнението от момента, в който сякаш всеки един от нас е получил частица от тази награда, в противовес на вечното ни нашенско чувство за недооцененост.
Книгата е съставена от няколко части, които макар и обединени от общ сюжет, са различни и провокират у мен букет от чувства и размишления. Особено философска е постановката в първата от тях, с множество препратки към "Вълшебната планина" от Томас Ман, която, апропо, излезе съвсем наскоро в ново издание от ICU. "Саундтракът" също е по моята част с песни на The Beatles и още повече на The Doors. Без да се споменава, но е неизбежно в главата ми да не зазвучи и българската "1968" на група Ревю. Бунтовната година неотменно присъства в целия роман наред с още бележити случили се и неслучили се събития през последното столетие в Европа, в България и в личен план.
Втората част е кратка прелюдия към по-нататъшното развитие на сюжета. От клиниката за минало на Гаустин, която повлича крак с успеха си, преминаваме на национално ниво, където откриваме добре познатия ни посттравматичен стрес от годините на социализъм, преплетен с болния национализъм. Тази част буди противоречиво отношение у мен, защото цикленето в соц темата понякога ми идва в повече, като на човек непреживял лично тегобите на времето. И двете  любими мании на българина обаче са право в десетката с цялата им изроденост. Финалът е може би естествен, но твърде абстрактен за личната ми нагласа в момента, за да му отделя дължимото внимание, и през него преминавам набързо.
Много хора се изкушиха да дават оценки за романа, особено сега, когато стана препопулярен. Аз рядко давам такива, съвсем никак под формата на брой звездички. Но много се постарах да изчета романа, отдадена на самия него, а не на емоциите от външните фактори. Дали спечели сърцето ми? Не, не и по онзи ненапълно обясним начин, по който други книги са заключени вече там. В ума ми обаче със сигурност се настани. И причините са съвсем ясни и обективни, същите онези отвели го до големия приз. Темата за паметта, за миналото (и бъдещето) в глобален, регионален, локален и личностен мащаб поставят "Времеубежище" в препоръчителната литература за всеки сериозен читател.

• "Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто още един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота."

• "Не скучая, казвам. Кой съм аз, че да скучая. Макар че тайно ми се иска да опитам от лукса на скуката."

• "Не ли странно, каза ми веднъж Гаустин. Винаги умират другите, а ние самите - никога."

• "Има ли миналото срок на годност?"

• "Миналото не е само онова, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал."

• "С годините разбрах, че то [миналото] се крие най-вече на две места - в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и миризмите."

• "Някой гаси електричеството в стаите на собственото ти тяло."

• "Всъщност първото, което си отива при загубата на памет, е самата представа за бъдеще."

• "Ако нещо може да спаси тази държава от целия кич, който се изсипва отгоре ѝ, помислих си, то ще е само мързелът. Което я погубва, то и ще я оварди. В безхаберни и лениви държави ни кичът, ни злото може да се задържи дълго, че и то си иска усърдие и поддръжка."

• "И като се обърнах назад, видях бъдещето си..."

• "Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо."

• "Безличните времена са най-удобни за живот."

• "Искам да живея в 80-те, за да чакам 1989-а."

• "Толкова много ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми. Животът е там, където не съм. Където и да съм..."

• "Недейте си събира съкровища в настоящето, гдето молец и ръжда ги изяжда и гдето крадци подкопават и крадат. Но трупайте съкровищата си в миналото, дето молец и ръжда ги не изяжда и дето крадци не подкопават, нито крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви."

• "Сега разбра ли защо имаш кошмари, казвам си, защото се тъпчеш от години с гинко билоба срещу забравяне, а то помни ужасни неща."

• "Казват, че като дойде краят на времето, сезоните щели да се смесят."

• "Каквото четеш, в такова се превръщаш."

• "И през войната са пеели птици. В това е целият ужас... и утеха."

• "Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията e проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото."

• "Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага."