Нали така го беше казал поетът: "...небето като от коприна..."!

Въпреки че второседмичните дъждове започнаха да размиват пролетния цвят, всичко е добре, когато свършва добре. В случая - петък 13. А небето е каквото го виждате на картинката. На изток, защото на запад валя градушка. Не че тя щеше да ми попречи за този изглед. Контражурът, разбира се.

Взимам малко слънце за четката и акварелът е готов. Аз също - за следващите дни на прогнозния дъждовен май. Загърната в копринения си шал.

Или, иначе казано, това, което сътворява човек с ръцете си, когато Пловдив е в душата му.

Идеята за разходка по северните склонове на Витоша е толкова свойствена за повечето обитатели на столицата, че мащабите на планината губят част от своята стойност. Близостта ѝ носи измамна достъпност, която не бива да се подценява.

Началото на топлата пролет ни отведе до Златните мостове, откъдето поехме към Камен дел. Освен да загреем набързо в прохладното утро обаче, предстоеше още да преминем през кал, лед и сняг, слънце и сянка, за да достигнем върха. Многообразието от условия, които преодолявахме едно след друго, а понякога заедно, ни се отблагодариха щедро с поетапно пробуждащата се във височина природа. В разходка, продължила по-малко от 5 часа, по дължината на 10 км и с денивелация от порядъка на 500 м видяхме много. Шепа донесох със себе си ТУК.

Не може така - ще ги научите чужденците грешно да казват името на града. Или поне да го пишат. Виждам го как след две-три хилядолетия в историческите сведения е вписана появата на новото име...

Но Пловдив действително е Любов.

А трансформацията, която претърпя Капана през последните години, е Щастие. )

По Главната улица в Пловдив има изключителни сгради. За да ги забележите обаче трябва: 1. да игнорирате витрините на търговските обекти, и 2. (далеч по-трудно) да отместите поглед от колоритния пловдивски гражданин.

Аранжировката тук бе провокирана от осветено дръвце върху следзалезното небе. Докато люшках ръце в търсене на перфектната пропорция, "стъпих" на отсрещната сграда, а именно Градската художествена галерия.

Иначе казано: "Бичим айляк". Как точно се прави*? Веднага обяснявам.

Насочете вниманието си върху кадъра. Това е.

* По отношение на айляка думата "прави" може би не е съвсем точна, защото той изключва правенето на каквото и да било, доколкото думата буди някакви асоциации с работа. Айлякът е удоволствие и в този ред на мисли е по-точно да обясня, че се чувства. )

Не е лошо, когато краят на работния ден е ознаменуван от някое научно мероприятие, а ако за трета точка добавим и културен елемент, си става направо триъгълник, в който тъпи върхове няма. В зависимост от субективните обстоятелства, разбира се. Фактът, че моите обаче ме отведоха в т. нар. "Бермудски триъгълник" на Софийския университет - Факултет по математика и информатика, Химически факултет и Физически факултет, ми даде повод да направя обратното на безследното изчезване, практикувано в прототипния атлантически район.

Първият 'появяващ' кадър е от вселенския втори етаж на корпус А на Физическия факултет. Вторият маркира успешното ми преминаване край Химическия факултет на излизане от зоната, малко преди над нея да се спусне мрак.

Дойде моментът последните ми три години да преминат като на лента. Иначе казано, "филмът" е за локализирането на пещери чрез наземни измервания, а в главната роля е научното ми алтер его. Кога ще е време за шоу може да научите от афиша, а за да станете част от него е достатъчно да се материализирате на  мястото в уречения момент )))

ПП. Автореферата по темата може да откриете тук.