Или, иначе казано, това, което сътворява човек с ръцете си, когато Пловдив е в душата му.

Идеята за разходка по северните склонове на Витоша е толкова свойствена за повечето обитатели на столицата, че мащабите на планината губят част от своята стойност. Близостта ѝ носи измамна достъпност, която не бива да се подценява.

Началото на топлата пролет ни отведе до Златните мостове, откъдето поехме към Камен дел. Освен да загреем набързо в прохладното утро обаче, предстоеше още да преминем през кал, лед и сняг, слънце и сянка, за да достигнем върха. Многообразието от условия, които преодолявахме едно след друго, а понякога заедно, ни се отблагодариха щедро с поетапно пробуждащата се във височина природа. В разходка, продължила по-малко от 5 часа, по дължината на 10 км и с денивелация от порядъка на 500 м видяхме много. Шепа донесох със себе си ТУК.

В последно време имах възможността да се посветя в творчеството на 50 автори, чиито разкази са включени в двутомния сборник "Петдесет велики разказвачи" (ИК "Кронос", 2010 г.). С много от тях това ми беше първи досег, което е добра основа за бъдещите ми търсения в литературата. В края на втори том са поместени и кратки биографични бележки, които дават освен интересна информация за всеки писател, но също така и повод за размисъл върху творчеството на всеки от тях.

Същевременно цялото това многообразие не е никак лесносмилаемо. Преминаването от разказ в разказ, от един стил в друг, от тема в тема, с различни герои и съдби отнема известно време. Не върви гладко като роман. Усещането от разказките много напомня на късометражните филми. Посланието е силно концентрирано, а предизвикателствата за мисълта - големи.

Ето няколко избрани момента:

- "Защо е тая жажда за живот?... Трудно е да живееш. Детето се ражда с мъка, старецът с мъка изпуска последния си дъх и всичките ни дни са изпълнени със скърби и грижи; и все пак човек отива към отворените обятия на смъртта без желание, спъва се, пада, озърта се назад и се бори до сетния дъх. А смъртта е добра. Само животът и всичко свързано с живота причинява страдания. Въпреки това ние обичаме живота и мразим смъртта!" ("Мъжеството на жената", Джек Лондон);

- "...семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък - каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави неща." ("Даровете на влъхвите", О. Хенри);

- "А аз си мисля, че в онзи миг би било по-добре да откачи стрелките на часовника, но да продължи да го навива, така че ако го запитат "Колко е часът, господине?", да може да отвърне "Върви, но не показва!", вместо "Показва, но не върви!" Да нося спрял часовник? Никога! Нека върви, макар и да не показва часа." ("Един беден богат човек или комичното чувство за живота", Мигел де Унамуно);

 - "Аз, падре, съжалявам искрено всички благонравни люде по земята, защото не подозират какво щастие е вместо злодеяние да извършиш добрина." ("Благодарност за добрината", Рюноске Акутагава);

- "Знаете всичко. Но каква полза от това, щом на носа си както преди имате очила, а в душата ви е есен?" ("Как ставаше това в Одеса", Исак Бабел);

- "В началото писмото вървеше тромаво, защото много хубави думи бяха погълнати от тежкото сухо ежедневие, но скоро го обгърна топлота и думите започнаха да избуяват в паметта като забравени мелодии..." ("Есен", Аугуст Стриндберг);

- "Е, нека отмине, мислеше си той; април свърши, април свърши. На света има различни видове любов, но никога една и съща два пъти." (Франсис Скот Фицджералд)

 - "У всички народи има хора, които не се свъртат на едно място. Едни ги тласка неудържимата пълнота на душевния им живот, други - празнотата. Последните си въобразяват, че се връщат обогатени, но навсякъде те оставят след себе си само смут и бъркотия. А богатите даряват околните с търсенията си и много често принудителните им странствания са благодеяние за онези, които те срещат по пътя си." ("Етикетчета за колониални стоки", Константин Паустовски);

 -"...всичко, което дава живот, е морално, а неморално - всичко, което отнема живота, нали е така?" ("Двете Елени", Карлос Фуентес);

- "Но нали същото виждаме всеки ден при конете, птиците, хората - при всички земни твари; не притежават ли дарбата на преображението, с времето започват да тъгуват и линеят, а красотата им чезне." ("Преображенията на Пиктор", Херман Хесе);

- "Трябват двама, за да се разделят, както и двама, за да се обичат" ("А тези, които си спомнят", Маргарит Драбъл)

и един бонус от същия автор за "до нови срещи": "Онези, които забравят, забравят завинаги, каза ѝ той след това, но тези, които си спомнят, те се срещат отново."

Не може така - ще ги научите чужденците грешно да казват името на града. Или поне да го пишат. Виждам го как след две-три хилядолетия в историческите сведения е вписана появата на новото име...

Но Пловдив действително е Любов.

А трансформацията, която претърпя Капана през последните години, е Щастие. )

По Главната улица в Пловдив има изключителни сгради. За да ги забележите обаче трябва: 1. да игнорирате витрините на търговските обекти, и 2. (далеч по-трудно) да отместите поглед от колоритния пловдивски гражданин.

Аранжировката тук бе провокирана от осветено дръвце върху следзалезното небе. Докато люшках ръце в търсене на перфектната пропорция, "стъпих" на отсрещната сграда, а именно Градската художествена галерия.

Иначе казано: "Бичим айляк". Как точно се прави*? Веднага обяснявам.

Насочете вниманието си върху кадъра. Това е.

* По отношение на айляка думата "прави" може би не е съвсем точна, защото той изключва правенето на каквото и да било, доколкото думата буди някакви асоциации с работа. Айлякът е удоволствие и в този ред на мисли е по-точно да обясня, че се чувства. )

Не е лошо, когато краят на работния ден е ознаменуван от някое научно мероприятие, а ако за трета точка добавим и културен елемент, си става направо триъгълник, в който тъпи върхове няма. В зависимост от субективните обстоятелства, разбира се. Фактът, че моите обаче ме отведоха в т. нар. "Бермудски триъгълник" на Софийския университет - Факултет по математика и информатика, Химически факултет и Физически факултет, ми даде повод да направя обратното на безследното изчезване, практикувано в прототипния атлантически район.

Първият 'появяващ' кадър е от вселенския втори етаж на корпус А на Физическия факултет. Вторият маркира успешното ми преминаване край Химическия факултет на излизане от зоната, малко преди над нея да се спусне мрак.

Дойде моментът последните ми три години да преминат като на лента. Иначе казано, "филмът" е за локализирането на пещери чрез наземни измервания, а в главната роля е научното ми алтер его. Кога ще е време за шоу може да научите от афиша, а за да станете част от него е достатъчно да се материализирате на  мястото в уречения момент )))

ПП. Автореферата по темата може да откриете тук.

Има хора, които не харесват кучета, и други, които обичат. Но що за порода са тези, които ги взимат при себе си и после ги изхвърлят?
А този пpиятел явно е в търсене на ново семейство. Милият му поглед и добри обноски ме карат да вярвам, че няма да му отнеме много време.

Виждали ли сте "бяло момиче изпод снега да наднича"? Аз не съм, но си го представям съвсем реално след последните седмици. "Бело момиче по риза рано напролет излиза" - в това изречение дори се припознавам. "На зелено дръвце бяла камбанка" също ми звучи възможно - защо не, покрай Коледа... може! Ако продължа обаче с "бял кон, зелена опашка" и "бяла гъска на един крак стои", като настоявам, че всички тези примери олицетворяват едно-единствено нещо, то със сигурност това е: кокичето.

Извадката е направена от книгата "Български гатанки" на Стефана Стойкова.