Вчера приключи втората седмица на карантинно ежедневие. Това в никакъв случай не бива да звучи като оплакване! Защото покрай работните задачи, към които стриктно се придържам, остава една новоосвободила се ниша от липсващото висене по светофари. Не само това, ами и сънят започва да стига. Та, в това време успях да прекарам и някоя друга книга.
Това от една страна, а от друга – хем не ти се излиза, хем ти се иска да счупиш някой и друг лев. А пък като замаскираме тази низка страст зад благородната кауза да помогнем и на родното книгоиздателство в този труден, както отвсякъде се напомня, момент, и ето ме с поръчка на няколко книги. Тази, за която ще разкажа днес, е "Гарванът" на Едгар Алън По от издателството е "Лист".
Ще се запитате, че какво му е на "Гарванът" да заема цяла книга? И ще сте прави да задавате този въпрос. Аз самата бях любопитна, защото стихотворението ми е попадало и по-рано. Тук се задействаха допълнителните ми критерии за избор на книга. Аргументите се оказаха цели два и, ще се съгласите, толкова са силни, че дори нямах право да се съпротивлявам срещу тях. Защото забъркани се оказаха имената на Елин Пелин и Иван Милев.
Каква е връзката между По, Пелин и Милев? Започвам да разплитам. По живее и твори през първата половина на 19 в. Личният му живот е осеян с нещастия, но още приживе добива известност с творчеството си. В края на века славата му изглежда е прескочила океана и в България се появяват първите преводи на емблематичното му стихотворение. Забележете – под името "Врана" и... в проза! И така до 1906 г., когато се появява първият поетически превод със заглавие "Гарван", а негов автор е "певецът на българското село".
След като "Гарванът" стъпва на родна земя като текст, няколко десетилетия по-късно се появява и като картина. 1921 е годината, когато художникът Иван Милев рисува свой проект за корица на произведението. Минава още много време, точно 70 години от смъртта на художника, за да се появи рисунката на юбилейна изложба, която да провокира нейната реализация по предназначение. Адаптацията е дело на Милена Вълнарова.
Така в началото на 2020 г. се появява малката книжка с голяма колекционерска стойност, която държа в ръцете си. Фактите, които споделих по-горе, научих именно оттам. От нея ще разберете още детайли около раждането на "Гарванът" и появата му у нас, да проследите успоредните животописи на Едгар По и Елин Пелин, да узнаете какво мисли Гео Милев за творбата и, да, да я прочетете в оригинал.
Хайде, със здраве! И както би казал Гарванът:

Нивга вече!

"Вещерът" ("Хермес", 2011; превод от английски: Иван Иванов) е предпоследният, пети роман от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот. Казвам това с голямо облекчение от приближаващия финал на сагата, защото подобно лековато четиво продължаващо вече над 1000 страници започва вече да ми идва твърде много в повече. С известни колебания все пак преминах и през тази част.
Смея да твърдя, че тя е най-добрата от всички дотук. За разлика от предишните, където има две основни групи опоненти и сюжетът обичайно се развива в посока на кулминационната битка помежду им, тук настъпва сложно разслоение. Обособяват се няколко отделни компании, всяка от които си действа по своите задачи. Това се случва не само на различни места, но, забележете, и в различни времена, в интервал от едно десетина хиляди години помежду им.
В лагера на лошите също настъпва разделение. Джон Дий си е все същият маниакален злодей, поел по пътя на крайностите, откъдето връщане няма. Рамо до рамо с него е амбициозната Вирджиния, чиито характер буди смътни симпатии. Уж от тяхната страна на барикадата, но не съвсем, е сформиралият се по-рано тандем между Макиавели и Били. Връзката помежду им се затвърждава, а комбинацията от техните противоположни, но принципни характери, е очарователна.
Персонажите в лагера на добрите са все същите блудкави образи. В техните редици обаче се присъединяват нови и интересни герои, като ще издам, че някои известни епизодични лица ще влязат в нови, доста по-съществени роли. Както се казва: "Совите не са това, което изглеждат". Изненадите са както в хода на самата книга, така и, както можете да очаквате, на самия финал. Но аз повече нищо няма да кажа.
И понеже много бързах да приключа този роман, а и той не изобилства от дълбоки мъдрости, списъкът с цитати е съвсем скромен:

 • "– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: "По-добре е да живееш, без зкаонът да знае за теб."

 • "[...] всяка империя е обречена."

С поредната, четвърта книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот започна да ме наляга нетърпение по-скоро да приключа с нея. Дали защото обстоятелствата ме принудиха да я чета с прекъсвания, или пък, по-вероятно, заради липсата на дълбок смисъл, отметнах последните страници на "Некромантът" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) с облекчение. Затова и ще ми е трудно да предам някакво цялостно усещане от романа.
В тази книга добрите по принуда са разделени на няколко групи навред из нашия и други светове. Близнаците правят опит да се приберат при леля си, но не им се получава особено. Скати и Жана са заседнали нейде във времето, а Франсис, Паламед и Шекспир се мъчат да ги открият. Пернел запазва самообладание, но Никола тотално сдава багажа.
От друга страна, Дий също го е закъсал здраво и стига до крайност – не просто за да отърве кожата, той самият си има планове за завладяване на света. В този критичен момент кой друг да му помогне, ако не някое старо гадже. На Николо и Били също не им е лесно и замалко също да бъде прекратен договорът им за безсмъртие. Това би била най-голямата загуба, защото ако има моменти, които са наистина любопитни, това са разговорите между двамата.
Кои са новите герои и в кой отбор попадат ще разберете, ако прочетете книгата. Въпреки отегчението, не се предавам и продължавам към книга номер пет. Имам уверение, че към средата ще стане много интересно. Очаквайте следващо включване, а дотогава ви оставям няколко цитата от "Некромантът":

 • "И тъй като не знаеха смисъла на понятието време, търпението им бе безгранично."

 • "Каза ми, че е грешка да се биеш срещу воини с белези. Те умеели да оцеляват. [...] Също така ми каза никога да не влизам в битка, ако има начин да я избегна."

 • "Не осъзнавах, че съм станал човек на навика и рутината. [...] Няма нищо по-опасно за това от един воин."

 • "Сълзите никога не му бяха пречили: те му напомняха, че все още е човек."

 • "Те са очаквали да загубят. И затова са загубили."

 • "Хора, които потъват в дълбоки и мрачни мисли насред война, започват да очакват загубата. И накрая умират, защото не мислят ясно, не са съсредоточени."

Неусетно преминах през "Алхимикът" и "Магьосникът" и ето ме на "Вълшебницата" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) – трета книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. При последната ни среща се наложи Никола, Софи и Джош да напуснат Париж скоропостижно. Намирам ги във влака на път към следваща им дестинация. Столицата на Великобритания – Лондон, оказва се е главен град и за Тъмните древни. Това със сигурност е обещание за големи проблеми.
Още с пристигането си тримата са посрещнати "радушно" от други трима. Злодеите, изпратени от Дий, са готови да ги излапат с парцалките. В същото време са малка хапка за нашите герои. Уловката е в това, че близнаците не бива да използват суперхарактерните си аури, които биха подействали като маяк за куцо и сакато, или казано иначе – биха привлекли всеки много, много лош, лош Тъмен древен обитател наоколо към себе си. Тук Фламел успява да се прояви и да извърши ефективно бойно действие като използва малък трик. Така се измъкват (едва ли ви спойлвам много – можете да се досетите, че ще се спасят, все пак е едва началото на третата от общо шест книги, а и в духа на предните две...) и успяват да срещнат съюзници.
Книгата обаче се казва "Вълшебницата" и това поставя фокуса върху Пернел Фламел. Тя е все така заточеник на Алкатраз, но макар в изолация, там екшънът не липсва. Дамата се справя със завидна за годините си ловкост, а силният ѝ дух е ключов в спечелването не само на битки, но и на съюзници. Пери без съмнение е най-силният образ, с което печели и личните ми симпатии.
Историята се накъсва от динамични прескачания между острова и Острова, а в един от епизодите дори става контакт между двете локации. Комуникацията, разбира се, не просъществува дълго, като разпадането ѝ преминава в борба за оцеляване и при двете страни. Дали всички герои ще оцелеят и дали всички ще съумеят да запазят своя статус предстои да разберете. Ще ви призная обаче, че на тази книга леко зациклих и го отдавам на това, че "Вълшебницата" май е най-слабата в поредицата дотук. Това със сигурност няма да ме откаже да продължа със следващите, надявам се и вас, а дотогава ви оставям с традиционните цитати:

 • "[...] душата на всяка магия и чародейство е въображението."

• "Битките се печелят от мъже. Войните се печелят от стратези."

• "После млъкна и зачака. [...] От опит знаеше, че хората често говорят, за да запълнят мълчанието."

• "Бе израсъл във времена на чудовища и именно страхът и малодушието го бяха опазили жив през хилядолетията."

• "Винаги е по-добре да водиш битките си една по една, синко – бе казал той. – Така ще спечелиш повече."

• "Историята го бе научила, че почнат ли веднъж бранителите да отстъпват, обсадата е към края си."

• "Винаги казвам, че като се събудиш сутрин, никога не можеш да кажеш как ще свърши денят. Това ми харесва: поддържа ме млад."

• "[...] често истината се разкрива не от това, което хората казват, а от онова, което не казват."

• "Винаги беше по-добре – по-безопасно – да си незабележим."

• "Ние хората сме просто набор от спомени."

Ако сте тук, то вероятно и вие като мен сте прочели и одобрили първата книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" (ако не сте – вж. "Алхимикът") на Майкъл Скот и точите зъбки на следващата – "Магьосникът" ("Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов). Досещате ли се кой е той? Не си губете времето да гадаете дълго, защото аз съм по-напред и скоро ще публикувам материала за книга #3.
Какво ще кажете за Софи, Джош, Скати, Никола и Пери? Аз се забавлявам с мегапотенциала на близнаците, пред който всички ахват, но реално още не са свършили кой знае какво с него. Петте сетива на горката Софи са на шест и това по всичко личи, че е голяма мъка. Не стига това, ами и паметта ѝ е препълнена с чужди спомени. Непробуденият Джош пък се лута между братската обич и съпричасност и желанието за сила и мощ. Много е досаден с това си колебание. Категоричната и бойна Скатах в противовес е любимият ми образ. Ако и на вас ви допада, ще ви зарадва да ви споделя, че в "Магьосникът" тя среща своя близка приятелка, която също е доста бойна мадама. Да не забравяме и мадам Пернел, която е друг достоен представител на категорията. А Никола? Старчето не успя да ме грабне, нито с дух, нито със сили. Какво пък, явно за ролята на бавачка на близнаците е нужна софт алхимията му.
От страна на злодеите мъжките персонажи са далеч по-силни. Във втората книга много лошите са вече двама. Към доктор Дий се присъединява злият гений на легендарна личност от времето на Борджиите. Какви ще ги сътворят безсмъртните в услуга на своите тъмни господари, тепърва предстои да научите. Арена на действието им е европейска столица с пет букви, а културното наследство, с което се слави, много ще пострада. Цитатите оттук пък са само четири, вижте ги:

• "Това е проклятието на безсмъртието: да гледаш как светът се променя и как всичко, което познаваш, гине."

• "[...] най-добрата лъжа е онази, която е обвита около зрънце истина."

• "[...] хората са майстори в пренебрегването на онова, което се намира точно под носовете им."

• "А в стремежа си да създават чудеса са пренебрегнали чудесата, които ги заобикалят отвсякъде, пренебрегнали са загадките, красотата. Митовете и легендите крачат невидими сред тях, незабелязвани, неразпознати."

Доскоро, ако някой ме попиташе какво място отреждам на фентъзито сред жанровете, към които посягам, едва ли щях да го поставя на висока позиция. Едно, защото действително не се самоопределям като фен на тази категория, и, още повече, защото се считам всеядна и такава класация изобщо нямам. Но с това, че подхванах поредица от непознат автор, която попада в горепосочения клас, усещам, че затъвам все повече. И то в съвсем положителен смисъл.
В своя защита ще кажа, че шестте книги от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот не се озоваха вкъщи случайно. Бяха горещо препоръчани и взети назаем. Второто беше и един от двата катализатора, които подействаха да предредят много други в списъка ми за прочит. И ето че първата от тях – "Алхимикът" ( "Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов), се озова в книгоподвързията ми.
Бих казала, че започва мирно и кротко в едно кафене в Сан Франциско, но екшънът споходи толкова бързо отсрещната книжарница, че не съм сигурна дали имаше дори страница време преди това да се случи. За да си дадете сметка за вихрушката от събития, ще ви издам само, че сега, когато пиша този текст, вече съм на третата книга от поредица, а случилите се събития до момента са концентрирани в по-малко от седмица. Освен че действието е много интензивно, затова си има и друга причина – крайният срок на двамина изтича. Средно обхватът на всяка част е по две денонощия. На практика обаче времевият интервал се разтяга до древността, тъй като една част от героите си датират баш оттогава. Други пък са само на няколкостотин години.
Допада ми, че фантасмагориите присъстват съвсем разумно. Озаптени от човешкото присъствие и реално съществуващи места и обекти, фантазия и действителност се преплитат по много готин начин. В началото се притеснявах, че постоянно изникващите митологични образи и легенди ще претоварят повествованието, но впоследствие картината се нареди чудесно. А накрая... Накрая дори се оказва, че истината е повече от очакваното.
Много ми се искаше да порежа романа в оценката си, но в действителност ми хареса. Няма въведение, което да тежи, защото то се случва между другото, на фона на събитията. Героите са пълнокръвни, действието е наситено, атмосферата е плътна. И като всяка книга от подобен характер, липсват дълбоки и постранни размишления, но си има своите прозрения:

• "Да останеш анонимен в съвременния свят е голяма сила."

• "Владеенето на каквато и да е сила има цена."

• "Големите промени винаги се пораждат от действията на една личност."

• "А след като промяната започне, няма връщане назад."

• "От хиляди поколения вие, човеците, умишлено страните от онова, което с насмешка наричате магия.  Но магията всъщност е просто оползотворяването на целия диапазон от възможностите на сетивата. Сега те виждат само малка част от видимия спектър, чуват само най-силните звуци, обонянието им е потресаващо слабо и могат да различат единствено най-сладкия и най-киселия вкус."

• "Да влезеш първи в битка, винаги бе лоша идея. Войниците в задните редици бяха тези, които обикновено оцеляваха."

• "Ако съм научила нещо от пътуванията си, то е, че ние сами създаваме собственото си бъдеще. Виждала съм разтърсващи събития, да идват и да си отиват, без никой да ги е предрекъл, а съм виждала и пророчества – обикновено свързани с края на света – да се провалят."

• "Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв."

В електриковожълт цвят върху официалния читателски пътеводител в Света на диска са отбелязани Пратчетовите книги за древни цивилизации, каквато е и "Пирамиди". Източник: Epic Reads

За първи път ми се дочетоха "Пирамиди"-те, когато подготвях заминаването си за Египет. Е, тогава имах и куп други неща, с които исках да се запозная преди да тръгна, та така и не стигнах до тях. Всяко нещо с времето си.
Наскоро, оказа се, се отбелязва Световният ден на костенурката. Известна верига книжарници по този повод бяха пуснали на намаление книгите от Света на диска. Който познава творчеството на Пратчет, най-вероятно вече е направил връзката. За тези от вас, които не знаят, ще поясня. Според историята Светът на диска се носи от четири слона на гърба на костенурка. И туй то. Изкушението беше голямо – избираш три книги, получаваш две. В избора ми попадаше и познатото вече, горепосочено заглавие (Издателство "Вузев, 2000. Превод от английски: Татяна Костадинова – Минковска, Божидар Грозданов).
Въпросният ден обаче не беше твърде скоро. Забавих се преди да почна книгата, а и, да призная, не ми вървеше лесно.
Тепик е фараонски син. Изпратен е да учи занаят в Анкх-Морпорк. Какъв? За наемен убиец. Доста смислен бранш, дадох си сметка. В първата част на книгата ставам свидетел на изпита му за дипломиране. Желателно е да го вземе. Въпрос на живот и смърт.
Напрежението се прекъсва от успоредно развиващото се действие в родната му страна. Баща му, Тепикамон XXVII, стриктно изпълнява божествените си задължения, за които сам не си дава сметка как точно ги реализира. Важното е, че ги върши добре. За това заслуга, без съмнение, имат неговите жреци, пръв сред които е Диос.
Все пак синът успява да си вземе успешно изпита. Баща му тогава тъкмо пък умира (любимият СМЪРТ тук има само епизодична роля). Зовът на кръвта извиква наследника и той се връща у дома. И тук, както може да се очаква, нещата се объркват. Едно наддаване с глaвния жрец ескалира до възлагането на изграждането най-най-мегаголямата пирамида. Толкова голяма, че успява да огъне цялата геометрия. Не мога да мълча, ще ви издам, че това доведе и до това, че един момък стана плосък като карта и брат му го сгъваше и си го носеше в джоба. Много се забавлявах с това. Имаше и други смешни моменти (бащата на Тепик също е страшен пич), но през някои минах на големи прескоци. Например онези с най-великия математик на света, който ми беше толкова неприятен, колкото и магьосникът в "Морт". Птраци е също доста досадна. Чудя се и какво стана с едно от приятелчетата на Тепик от Анкх-Морпорк (не Чидър, този другият, Артур).
Оставям ви няколко каменни блока под формата на цитати, а за цяла пирамида прочетете книгата.

• "Нищо друго освен звезди, пръснати из мрака, сякаш Създателят е разбил предното стъкло на колата си и не си е направил труда да спре, за да помете парченцата."

• "[...] лятото беше в разгара си. Всъщност беше в нещо повече от разгара си. Смърдеше."

• "Убийците никога не използваха стълбите."

• "[...] беше от хората, които биха замръзнали дори и в кратера на вулкан."

• "Самият той беше отдавна и с неохота в политиката и усещаше, че докато навярно политическото убийство е по-лоша работа от дебата, то със сигурност е по-добра от войната, за която някои хора си мислят, че е досущ като убийството, само че е по-шумна."

• "Завиждаше на съучениците си, които вярваха в недосегаеми богове, обитаващи далечни планински върхове. Човек наистина може да вярва в такива богове. Но беше изключително трудно да повярваш в бог, когото виждаш всяка сутрин на закуска."

• "Сега, когато нямаше тяло, което да му вади душата с настойчивите си изисквания, светът изглеждаше изпълнен с дивни неща."

• "Когато умреш първо губиш живота си. После и илюзиите."

• "Когато отвори устата си и показа комично моравия си птичи език, отправеното послание гласеше, че тази морска чайка е в състояние да постигне много повече, отколкото да застраши крайморски сандвич с домат."

• "Хората имат нужда да вярват в боговете, дори и само защото трудно може да се повярва в човеци."

• "Той [главният жрец!] инстинктивно губеше доверие в хората, които естествено се отдаваха на религията. Усещаше, че естествено вярващите са несигурни и са склонни към бродене в пустинята и имат откровения – сякаш боговете биха паднали толкова низком та да се занимават с тях. И никога нищо не довършваха."

• "В края на краищата бог, който е против ритуала, би приличал на риба, настроена враждебно към водата."

• "Грижете се за мъртвите и те ще се грижат за вас. В края на краищата те са мнозинство."

• "Ритуалите и церемониите, организирани по подобаващ ред и време, крепяха света под небето, а звездите следваха посоките си. Удивителни неща могат да бъдат постигнати с ритуали и церемонии."

• "Фактът, че хората умират, е просто едно неудобство, сякаш търсиш някого в дома му, а той е излязъл."

• "Диос беше максимално върховен жрец в националната религия, която беше ферментирала, сраствала и бълбукала в продължение на повече от седем хиляди години и никога не изхвърляше никой бог, защото все може да ти потрябва за нещо. Знаеше, че голямо количество взаимно изключващи се неща си бяха верни. Ако не бяха – тогава религията и вярата не ставаха за нищо, а ако те не стават за нищо – значи в такъв случай светът не съществува. В резултат на този начин на мислене жреците на Джел бяха в състояние да предоставят умствено пространство за редица идеи, които биха принудили всеки квантов механик да се предаде и върне куфарчето с инструментите си."

• "Твоята беда, братче, е, че знаеш цената на всичко, ама не познаваш стойността на нищо!"

• "А пирамидата е просто един добре оформен конус, нали – конус, взел решение да е малко по-подреден."

• "Седемте хиляди години бяха научили царете, властващи край Джел, че килиите трябва да са проектирани да задържат затворниците вътре в тях."

• "Още време се нави на макарата на вечността, преди тишината отвъд килията, причинява от липса на звук, да се превърне бавничко в тишина, предизвикана от някой, който не вдига никакъв шум."

• "Животните не биха могли да постъпват така. Трябва да си човешко същество, за да си толкова истински тъп."

• "[...] ако така и така ти се случи най-лошото, можеш да спреш да се притесняваш [...]"

• "Странно усещане е да пълзиш по покрива на собствения си дворец, като се опитваш да не налетиш на собствените си стражи, отдаден на мисия в пълно нарушение на лично издаденияот теб указ и с ясно съзнание за факта, че ако те хванат, ще се окажеш хвърлен по своя заповед на свещените крокодили."

• "Когато камилите препускат, те мятат краката си максимално далеч от тялото си, а после се втурват след тях, за да ги догонят."

• "Но сега те бяха тъмни и безмълвни, а тишината пищеше и мракът се втренчваше."

• "Голямо облекчение е да знаеш, че боговете са си на мястото. Но да разбереш, че са тук и сега – ето това е ужасната страна на нещата."

• "[...] няма на света нещо, което да може така да разклати вярата, като това да видиш ясно и точно предмета на вярата си. Да видиш, противно на всеобщото схващане, не означава да повярваш. Там свършва вярата, защото от нея няма повече нужда."

• "Ти стой тук. Ще свирна, ако е безопасно, да ме последваш.
    – Ами ако не е безопасно?
    – Ще пищя."

• "Бързина беше дума, която веднага се асоциираше с костенурки, понеже те не разполагаха с нея."

• "Вярата е сила. Слабичка е в сравнение с гравитацията – когато стане дума за местене на планини, гравитацията винаги е на първо място."

• "Никой не се безпокой повече от появата на бог от жреците му, все едно внезапно да ти дойдат ревизори."

• "Замислиха се. След това се замислиха още повече."

• "Сигналът беше ясен. Остана сам. Въпреки че ако по някакъв начин спечелеше тази битка на волята, щеше да е заобиколен от хора, които ще го уверяват, че през цялото време са били зад гърба му."

• "Там дори горещината е древна, въздухът е гъст и безжизнен и те притиска като порок, просто чувстваш, че е сътворен от твърдо сварени векове."

• "Тези мъже са философи, помисли си. Така му бяха казали, Следователно мозъците им са толкова големи, че побират идеи, на които никой друг не би обърнал внимание за повече от пет секунди."

• "Ако разполагаш с голо теме и дълга бяла брада, значи каквото и да имаш между тях, то трябва да прелива от мъдрост."

• "Ролята на слушателите никога не е била достатъчно ценена. Добре известно е обаче, че повечето хора изобщо не слушат. Просто използват времето, докато някой друг говори, за да измислят какво ще кажат след това. [...] Бардове и поети се намират под път и над път, но добрият Слушател трудно може да се открие или поне трудно може да се открие повторно."

• "– Диаметърът е в определено съотношение с обиколката, както ти е известно. Би трябвало да се вмества три пъти. Би сметнал, че е така, нали? Но наистина ли е така? Не. Три цяло едно четири едно и сума ти други числа. Нямат край проклетниците. Знаеш ли колко ме нервира това?
    – Предполагам, че те нервира изключително много – отвърна любезно Тепик.
    – Правилно. Това ми подсказва, че Създателят е използвал неуместен вид окръжности. Та това дори не е правилно число! Имам предвид, три цяло и пет щеше да е приемливо. Или три цяло и три. Така би изглеждало правилно.
    Той погледна навъсено към ПИ-цата.
    – Съжалявам, че Ви прекъсвам, но казахте, че все някога трябвало да се случи?
    – Какво? – попита Птагонал и от дълбините на мрачното си настроение добави: – ПИ!
    – Какво трябвало да се случи?
    Не можеш да се бъзикаш с геометрията, приятелче. ПИ-рамиди ли? Опасни неща. Само неприятности."

 • "Лошото на живота е, че никога нямаш възможност да се поупражняваш, преди да го започнеш."

• "– Хайде сега де, престъпник е мръсна дума, нали се сещаш? – отвърна дребният прародител – Бих предпочел "предприемач"."

• "Всички велики умове са съгласни, че когато пресичаш палеща пустиня, добра идея е да си с шапка на главата."

• "Камилата, изпаднала в бедствено положение, не е срамежливо създание. Тя не виси по кръчмите, оклюмана над самотно питие. Не звъни на стари приятели да им поплаче на рамото. Не се самосъжалява и не пише тъжни поеми за Живота и колко ужасен изглежда той от гарсониерата."

• "Но мултивселената бъка от малки измеренийца, пешеходни алеи на сътворението, където въображаеми същества могат спокойно да се размотават, без да бъдат прегазени от сериозната действителност. Понякога преминават през дупки в реалността и отмъстително въздействат на тази вселена, като раждат митове, легенди и обвинения, че си пия и невменяем."

• "Сфинксът е нереално създание. Той съществува единствено защото някой си го е представил. Всеизвестно е, че в една безкрайна Вселена, всичко, което може да бъде измислено, би трябвало да съществува някъде, а повечето подобни неща не биха успели да просъществуват в добре дефинирана пространствено-времева рамка и биват избутвани в някое странично измерение. Това може донякъде да обясни хроничната раздразнителност на Сфинкса, въпреки че всяко създание с тяло на лъв, гърди на жена и криле на орел ще има сериозен проблем с идентичността си и не му трябва много, за да се разгневи."

• "– Ти си сфинкс – каза Тепик.
    – Сфинксът – поправи го Сфинксът.
    – Леле. Вкъщи имаме страшно много твои статуи. – Той погледна нагоре, а след това още по-нагоре. – Представях си те по-малък.
    – Трепери, смъртнико, защото си в присъствието на мъдрия и ужасяващия – Сфинксът премига. – Ония статуи добре ли изглеждат?"

• "Доста отдавна някои страни бяха експериментирали с идеята за жертвоприношение на цар. Няколко години гуляи и властване, после кръц – отваря се място за нова администрация."

• "Слънцето най-после залязваше – боговете на нощта и вечерта бяха взели надмощие над дневните богове, но битката бе безмилостно дълга. И като се замислеше за всички тези неща, през които щеше да мине слънцето – изядено от богини, прекарано с лодки под света и така нататък – имаше голяма вероятност да не се появи отново."

• "Ако трябваше да проектираш нещо с единствената цел да наблегнеш на масата му, тъкмо от пирамида имаш нужда."

• "По отношение на населението некрополът надминаваше всички останали градове в Старото царство, но обитателите му не излизаха твърде често, а и нямаше какво толкова да правят през съботните вечери."

• "Обстановката можеше да накара и сардина да страда от клаустрофобия."

• "Никой не би могъл да каже на какво основание той седи на трона, но и никой друг не гореше от желание да се настани там, освен това всички с облекчение слушаха нарежданията, изречени със спокоен и уверен глас. Ако използваш спокоен и уверен глас, хората се оказваха способни на какво ли не, а царството бе свикнало със спокоен и уверен глас."

• "– Приятно местенце – отбеляза той, свеждайки хилядолетни архитектурни придобивки само до две думи."

• "Долината беше стара, толкова стара, че можеш да повярваш, че е била създадена първа и е наблюдавала как се оформя останалият свят около нея."

• "Измеренията вероятно бяха по-сложни, отколкото си ги представяха хората. Вероятно времето също. Вероятно и хората, въпреки че те бяха по-предсказуеми."

• "Можеш далеч да стигнеш с некадърни съветници."

• "Сигурен съм, че двама ще си паснете като къща и огън – каза той и си помисли: писъци, пламъци, хората бягат..."

• "Отговорите предполагаха наличието на въпроси, а въпросите не водеха до никъде. Въпросите само разваляха всичко."

• "Никога не се доверявайте на вид, който непрекъснато се зъби. Това значи, че си е наумил нещо."

• "Природата се отвращава от аномалии в измеренията и прилежно ги отделя настрана, за да не беспокоят хората."